Той спря да си поеме дъх. Натаниел се беше свлякъл назад и седнал на края на леглото, останал без капка енергия.
— От мен да знаеш — рече господарят му, — че никой мой чирак не е нарушавал волята ми така, както ти. Ако не се налагаше спешно да отида в министерството, щях да се разправя с теб още сега. Обаче, тъй като няма начин, забранявам ти да напускаш тази стая докато не се върна. Но първо — с тези думи той отиде до гардероба на Натаниел и отвори вратата със замах — трябва да се уверим, че не си скрил още изненади.
През следващите десет минути Натаниел можеше само да си седи с мрачно изражение, докато господарят му претърсваше стаята. Гардеробът и скринът бяха изпразнени и претършувани, а оскъдният му брой дрехи — пръснати по пода. Намериха се няколко найлонови торбички тамян, малък запас цветен тебешир и едно-две тестета записки, които Натаниел беше писал извън часовете си. Неоткрито остана само гадателското стъкло, вмъкнато на сигурно място под керемидите.
Господин Ъндъруд прибра тамяна, книгите, тебешира и записките.
— Ще прочета драсканиците ти веднага след като се върна от министерството — каза той, — в случай, че трябва да те разпитам допълнително относно заниманията ти преди да си получиш наказанието. Междувременно, остани тук и помисли за греховете и съсипаната си кариера.
Без да каже нищо повече, той изхвърча от таванската стая и заключи вратата след себе си.
Сърцето на Натаниел беше като камък, потъващ към дъното на дълбок тъмен кладенец. Седеше неподвижно на леглото, слушайки как дъждът барабани по капандурата и как в яростта си господарят му тръшка вратите от стая в стая някъде долу. Накрая едно далечно хлопване му показа, че господин Ъндъруд бе напуснал къщата.
По-късно той беше изтръгнат от унинието си от звука на завъртащия се в ключалката ключ. Сърцето му подскочи от страх. Дали господарят му не се беше върнал…?
Но беше госпожа Ъндъруд, която внесе малка купичка доматена супа върху поднос. Остави я на масата и го погледна. Натаниел не можа да се насили да вдигне очи към нея.
— Е — каза тя спокойно, — надявам се, че си доволен от себе си. От това, което Артър ми каза, разбирам, че наистина си бил много лош.
Буйният гняв на господаря му го беше вцепенил, но тези няколко думи на госпожа Ъндъруд, изпълнени с тихо разочарование, пронизаха Натаниел до дъното на душата му. И последните остатъци от самоконтрол го напуснаха. Той вдигна очи към нея, усещайки в крайчеца им напиращите сълзи.
— О, Нат… Джон! — Никога не я беше чувал толкова отчаяна. — Защо не можа да проявиш търпение? Госпожица Лутиен казваше, че това е най-голямата ти слабост и беше права! Опитал си се да тичаш преди да си се научил да ходиш и не знам дали господарят някога ще ти прости.
— Никога няма да ми прости. Така каза. — Гласът му беше отпаднал; опитваше се да сдържи сълзите си.
— Той е изключително ядосан, Джон, и с право.
— Той каза, че… че кариерата ми била съсипана.
— Не бих казала, че не заслужаваш точно това.
— Госпожо Ъндъруд…
— Но може би ако си открит и честен с него за това, което си правил, има шанс да те изслуша като се върне. Много малък шанс.
— Няма, той е прекалено ядосан.
Госпожа Ъндъруд седна на леглото до Натаниел и го прегърна през рамо.
— Нали не мислиш, че е нещо нечувано — чираците да опитват прекалено много и прекалено рано? Това често отличава най-талантливите. Артър е разгневен, но виждам, че е и впечатлен. Мисля, че трябва изцяло да му се довериш; остави се на милостта му. На него ще му хареса.