Натаниел подсмръкна.
— Така ли мислите, госпожо Ъндъруд? — Както винаги, успокоението от нейното присъствие и непоклатимият й здрав разум проникнаха през защитните му прегради и успокоиха гордостта му. Може би тя имаше право. Може би трябваше да разкаже истината за всичко…
— Аз също ще направя всичко възможно да го успокоя — продължи тя. — Един господ знае, че не го заслужаваш. Само виж в какво състояние е стаята ти!
— Веднага ще я почистя, госпожо Ъндъруд, моментално. — Почувства се малко по-спокоен. Може би щеше да разкаже на господаря си, да си признае откровено подозренията за Лавлейс и Амулета. Така нещата щяха да са болезнени, но по-прости.
— Първо си изпий супата. — Тя стана. — Подготви се сериозно да разкажеш всичко на господаря си, когато се върне.
— Защо господин Ъндъруд отиде до министерството? Днес е неделя. — Натаниел вече бе започнал да събира част от облеклото си и да го натиква обратно в чекмеджетата.
— Някакъв спешен случай, скъпи. В центъра на Лондон е бил заловен един свиреп джин.
По гръбнака на Натаниел протече ток.
— Джин ли?
— Да. Не знам подробностите, но очевидно се е бил маскирал като едно от дяволчетата на господин Лавлейс. Нахлул в магазина на господин Пин и причинил огромни щети. Обаче изпратили африт и го заловили почти веднага. Днес го разпитват. Господарят ти смята, че магьосникът, който е изпратил джина, може да има някаква връзка с кражбите на артефакти, които го тормозят толкова и вероятно със Съпротивата. Иска да е там, когато измъкнат информацията. Но не това е основната ти грижа сега, нали Джон? Трябва да решиш какво ще кажеш на господаря си. И изтъркай пода така, че да заблести.
— Да, госпожо Ъндъруд.
— Добро момче. Ще се върна за подноса по-късно.
Едва вратата беше заключена и Натаниел вече тичаше към капандурата. Отвори я рязко и се пресегна под студените мокри керемиди за бронзовия диск. Издърпа го вътре и затвори прозореца, оставяйки дъжда да пада върху стъклото. Дискът беше студен; трябваха няколко минути все по-силни и по-силни повиквания преди лицето на дяволчето неохотно да се появи.
— Леле — каза то. — Мина доста време. Мислех, че си ме забравил. Готов ли си вече да ме освободиш?
— Не. — Натаниел не беше в настроение за игрички. — Бартимеус. Намери го. Искам да видя къде се намира и какво прави. Веднага. Или ще заровя този диск в земята.
— Кой е спал накриво днес? Може и да помолиш любезно! Добре, ще се пробвам, но съм имал и по-лесни задачи, дори и от теб… — Мърморейки и правейки напрегнати гримаси, лицето на бебето избледня, но се появи отново, неясно, сякаш отдалече. — Бартимеус, казваш? От Урук?
— Да! Колко такива може да има?
— Ще останеш изненадан, господин Раздразнение. Е, не бъди нетърпелив. Това може да отнеме известно време.
Дискът се изчисти. Натаниел го хвърли върху леглото, но после реши, че идеята не е добра и го прибра под матрака, така че да не се вижда. Много разтревожен, той продължи с разтребването на стаята си, търка пода, докато всички следи от пентаграми изчезнаха и дори успя донякъде да заличи петната от восъка на свещите. Подреди си дрехите внимателно и върна всяко нещо на мястото му. После си изпи супата. Беше студена.
Госпожа Ъндъруд се върна за подноса и огледа стаята с одобрение.
— Добро момче си, Джон — каза тя. — Сега се пооправи и се измий. Какво беше това?
— Кое, госпожо Ъндъруд?
— Мисля, че чух глас.
Натаниел също го беше чул. Едно приглушено „Ой!“ изпод леглото. — Мисля, че дойде от долния етаж — каза той слабо. — Може да е някой на вратата?
— Така ли мислиш? Ами май най-добре да отида да видя. — Малко неуверена, тя тръгна, заключвайки вратата след себе си.
Натаниел отметна матрака настрани.
— Е? — изръмжа той.
Лицето на бебето сега имаше огромни торбички под очите и беше някак си неизбръснато.
— Е — рече то, — направих всичко възможно. Не можеш да искаш повече от това.
— Покажи ми!
— Добре тогава. — Лицето изчезна, а на негово място се появи отдалечена гледка от Лондон. Една сребърна ивица, която трябваше да е Темза, се извиваше в дъното на картината между тъмносивата бъркотия от складове и кейове. Валеше дъжд, който наполовина замъгляваше картината, но Натаниел лесно различи централната част: огромен замък, защитен с безкрайни обръчи от високи, сиви стени. В центъра му имаше висока, квадратна кула, от покрива на която се вееше знамето на Обединеното Кралство. Долу, в двора на замъка се движеха черни полицейски камиони, както и множество дребни фигурки, не всички от които бяха човешки.