Натаниел знаеше какво вижда, но не искаше да приеме истината.
— И какво общо има това с Бартимеус? — попита рязко.
Дяволчето беше изморено, с отпаднал глас.
— Той се намира там, доколкото разбирам. Хванах следата му в центъра на Лондон, но вече беше изстинала и неясна. Водеше натам, а не мога да се приближа по-близо до Тауър, както добре знаеш. Има прекалено много бдящи очи. Дори и при това разстояние, без малко да ме хванат няколко охранителни сфери. Доста съм изморен, наистина. Нещо друго? — добави то, тъй като Натаниел не реагира. — Трябва ми сън.
— Не, това е всичко.
— Първото разумно нещо, което си казал за деня. — Но дяволчето не изчезна. — Ако е там вътре, този Бартимеус си има голям проблем — отбеляза то по един твърде весел начин. — Не си го изпратил ти там, нали?
Натаниел не отвърна.
— О, боже — каза дяволчето. — След като случаят е такъв, бих казал, че ти имаш също толкова големи неприятности, колкото и той, нали? Подозирам, че точно в този момент ти издава името. — То оголи малките си остри зъби, оформяйки огромна усмивка, оплези се и изчезна.
Натаниел седеше напълно неподвижно, държейки диска в ръце. Дневната светлина в стаята постепенно изчезна.
24
Ако изправите един бръмбар скарабей, горе-долу с размера на кибритена кутийка, срещу четириметрово чудовище с глава на бик и сребърно копие, едва ли ще видите кой знае каква борба, особено при условие, че бръмбарът е хванат в малко кълбо, което би изпепелило същността му, ако докосне дори и едната му антенка. Вярно, че се опитах да удължа спора, като кръжах точно над колоната с бледата надежда, че ще мога да се стрелна на една страна при стоварването на копието — но, честно казано, не разчитах на това. Предстоеше ми да бъда смачкан от глупак с коефициент на интелигентност като на бълха и колкото по-бързо се свършеше, толкова по-добре.
Затова бях малко изненадан, когато пискливият боен вик на въпросния утуку беше прекъснат от една извикана команда, точно когато копието щеше да се спусне върху главата ми.
— Базтук, спри!
Орлоклюнчо беше проговорил с настойчив глас. След като веднъж вземе решение, за утукуто е трудно да промени намеренията си. Бикоглавчо с усилие спря замаха с копието, но го задържа вдигнато високо над кълбото.
— Сега пък какво, Ксерксес? — изръмжа той. — Не се опитвай да ми отнемеш отмъщението! Двайсет и седем века съм чакал Бартимеус да ми падне в ръцете…
— Значи можеш да почакаш още минута. Той ще си остане тук. Слушай — чуваш ли нещо?
Базтук наклони глава на една страна. Вътре в кълбото аз спрях да жужа с криле и също се заслушах. Лек чукащ звук… толкова тих, толкова лек, че беше невъзможно да се определи от коя посока идва.
— Това не е нищо. Просто някакви работници навън. Или хората просто отново маршируват. Те обичат да го правят. Сега млъквай, Ксерксес. — Базтук не беше склонен да обмисля това повече. Сухожилията на ръката му се изпънаха при повдигането на копието.
— Не са работници. Шумът е прекалено близо. — Перата на главата на Ксерксес изглеждаха разрошени. Беше нервен. — Остави Бартимеус на мира и ела да чуеш. Искам да определя откъде идва.
Проклинайки, Базтук се отдалечи тежко от колоната ми. Двамата с Ксерксес обходиха стаята, ослушвайки се към пода и мърморейки си един на друг да стъпват по-тихо. През цялото време тихият чукащ звук продължи, лек, непостоянен и влудяващо неоткриваем.
— Не мога да го определя. — Базтук потърка върха на копието си в стената. — Може да идва откъде ли не. Чакай…! Може би той го прави… — Той погледна злобно към мен.
— Невинен, Ваша чест — казах аз.
— Не бъди глупав, Базтук — рече Орлоклюнчо. — Кълбото го спира да използва магия извън него. Става нещо друго. Мисля, че трябва да вдигнем тревога.
— Но не се е случило нищо. — Бикоглавчо изглеждаше паникьосан. — Ще ни накажат. Поне ме остави преди това да убия Бартимеус — помоли той. — Не трябва да изпускам този шанс.
— Мисля, че определено трябва да извикаш помощ — посъветвах аз. — Почти сигурно е, че не можете да се оправите с това. Може да е някоя дървеница. Или пък е заблуден кълвач.
Базтук издуха пяна на метър във въздуха.
— Това преля чашата, Бартимеус! Сега ще умреш! — Той спря. — Въпреки че, като се замисля, наистина може да е дървеница…
— В солидна каменна сграда? — усмихна се подигравателно Ксерксес. — Не мисля така.
— Как така изведнъж стана експерт?
Избухна нов спор. Двамата ми надзиратели отново се изправиха един срещу друг, перчеха се, блъскаха се, докарани до сляпа ярост от глупостта си, както и от умелите ми подмятания от време не време.