Кацнах в малък страничен двор, отделен от общата бъркотия от две пристройки, които бяха издадени напред от основната сграда. Камъните в двора бяха покрити с мазни остатъци от хляб и обелки от бекон, както и с едно гладно, грачещо ято гарвани.
Един от гарваните се домъкна до мен.
— Ти си идиот, Бартимеус.
— Как така?
— Клюнът ти е яркосин. Промени го.
Е, беше ми за първи път да съм гарван. И ми се наложи да се променя на тъмно. Какво очакваше? Но не му беше нито времето, нито мястото да спорим. Промених клюна.
— Така или иначе ще видят през маскировката ни — отсякох аз. — Навън сигурно има над хиляда стражи от един или друг вид.
— Вярно е, но ние се нуждаем само от малко време. Те все още не знаят, че сме гарвани и, ако сме в ято, ще им отнеме още няколко секунди да ни засекат и да проверят. Трябва само ятото да полети…
В един миг стотината гарвани невинно си кълвяха студените обелки от бекон, в пълен мир със себе си и със света. В следващия, Факарл им разкри истинския си вид на първо ниво: направи го само за частица от секундата, но това беше достатъчно. Четири гарвана се проснаха мъртви на момента, няколко други си повърнаха закуската, а останалите излетяха от двора в панически безпорядък, грачейки и мятайки се във въздуха. Аз и Факарл бяхме в центъра на ятото и размахвахме крила, колкото можехме по-усърдно, завивайки и спускайки се с другите, в отчаян опит да не изостанем назад.
Полетяхме високо нагоре, над плоския покрив на голямата крепост, където се вееше огромно знаме и няколко човека-стражи стояха, взирайки се отвъд водите на Темза; после се спуснахме ниско долу, прелитайки през сивия двор от другата страна. В центъра на парадния плац бяха нарисувани около двайсет постоянни пентаграма и, докато минавах покрай тях, забелязах една забележителна група духове да се появява вътре, призовани в същия този момент от множество магьосници в сиви униформи. Духовете бяха от низшите, предимно натруфени дяволчета86, но в големи количества биха представлявали проблем. Надявах се, че ятото гарвани няма да кацне тук.
Но птиците не показваха желание да спират, страхът все още ги носеше напред из укрепленията на Кулата. На няколко пъти сякаш се насочваха към външните стени; всеки път завиваха и се връщаха. Веднъж се изкуших да се пробвам да я премина сам, но бях обезкуражен от появата на един странен синьо-черен страж с четири паякообразни крака върху назъбения парапет. Не ми хареса видът му, а и бях прекалено изморен след пленничеството си и принудителните промени на формата, за да рискувам да се изправя срещу неизвестната му сила.
Накрая стигнахме до друг двор, заобиколен от трите страни с постройки, а от четвъртата със стръмен склон, покрит от зелена трева, издигащ се към висока стена. Птиците кацнаха на него и започнаха да се разхождат насам-натам, кълвейки земята безцелно.
Факарл заподскача към мен, едното му крило висеше от гърдите му. Все още кървеше.
— Тия птици никога няма да напуснат това място — рекох. — Тук се хранят.
Гарванът кимна.
— Докараха ни колкото далеч могат, но и това ще свърши работа. Това е външна стена. Над нея и сме вън.
— Да вървим тогава.
— След минутка. Трябва да си почина. А може би и Джабор…
— Джабор е мъртъв.
— Мислех, че го познаваш по-добре, Бартимеус. — Факарл клъвна раненото си крило, издърпвайки едно перо от съсирващата се кръв. — Само ми дай минута. Онзи утуку! Не мислех, че може да го направи.
— Идват дяволчета — изсъсках аз. Цял батальон изприпка от една врата в далечния ъгъл на двора и започнаха да се разгръщат, за да започнат педантично преглеждане на всяка тухла и камък. Все още бяхме скрити сред ятото гарвани, но не за дълго.
Факарл изплю още едно перо на тревата, където то бързо се превърна в сгърчена ивица желе преди да се стопи.
— Много добре. Нагоре, прескачаме и навън. Не спирай за нищо на света.
Направих учтив жест с крило.
— След теб.
— Не, не, Бартимеус — след теб. — Гарванът прегъна големия си, украсен с нокти крак. — Ще бъда точно зад теб през цялото време, така че, моля те, за разнообразие, не се опитвай да избягаш.
— Имаш ужасно подозрителен ум.
Дяволчетата пълзяха все по-близо, душейки земята като кучета. Излетях и бързо се стрелнах към зъбците на стената. Като се изравних с тях, забелязах един патрулиращ страж по пътеката. Беше малък фолиот с очукан бронзов рог, вързан отстрани на главата му. За съжаление той също ме забеляза. Преди да успея да реагирам той извъртя устни към мундщука на рога и произведе кратко остро изсвирване, което моментално задейства вълна от отговарящи му сигнали по протежението на стената, високи и ниски, силни и слаби, отекващи надалеч. Край: нашето прикритие беше окончателно и безвъзвратно разкрито. Спуснах се към стража с извити нокти; той изпищя, изгуби равновесие и се прекатури назад през ръба на стената. Стрелнах се през зъбците на стената, над стръмния насип от черни скали и пръст, далеч от Кулата, към града.
86
Колкото по-слабо е съществото, толкова по-лесно и бързо се призовава. Повечето магически империи назначават няколко магьосници специално, за да събират цели кохорти от дяволчета за кратко време. Само най-великите империи притежават достатъчно сила да събират армии от висши създания. Най-забележителната такава армия, съществувала някога, беше създадена от фараон Тутмозис през 1478 пр.Хр. Тя включваше един легион от африти и пъстра сбирщина от висши джинове, от които най-видният със сигурност беше… Не, скромността ми пречи да продължа.