Нямаше време за губене, нямаше време да се оглеждам назад. Размахвах криле напред колкото можех по-бързо. Под мен мина широк сив оживен път, после серия гаражи с плоски покриви, тесен път, камънак, завой на Темза, пристан и кран, още един път… Хей! Не беше лошо, аз се измъквах с обичайната си самоувереност! Тауър сигурно вече беше поне на километър зад мен. Съвсем скоро можех да…
Погледнах напред и замигах от изненада. Какво беше това? Тауър се извисяваше пред мен. Групи летящи фигури се струпваха над централната кула. Летях обратно към затвора си! Нещо много сериозно се беше объркало с посоките. Много озадачен, направих обратен завой около един комин и отново се втурнах в противоположна посока. Зад мен прозвуча гласът на Факарл.
— Бартимеус, спри.
— Не ги ли видя? — изкрещях назад през крило. — След секунда ще ни погнат! — Удвоих скорост, пренебрегвайки настоятелните викове на Факарл. Покривите минаваха светкавично под мен, после мръсната Темза, която пресичах за втори път…
Тауър, точно както преди. Сега летящите фигури се пръскаха във всички посоки, като всяка следваше своя собствена търсеща сфера. Една от тях се насочваше към мен. Вътрешният ми глас ми казваше да се врътна и да побягна, но бях прекалено объркан. Кацнах на един покрив. Няколко секунди по-късно до мен се появи Факарл, пъхтейки и проклинайки, готов да избухне.
— Глупак такъв! Сега пак сме там откъдето тръгнахме!
Изведнъж ми просветна.
— Искаш да кажеш…
— Първата Кула, която видя, беше огледална илюзия. Трябваше да минем право през нея87. Лавлейс ме предупреди за това, а ти не изчака да ме чуеш! Проклето да е раненото ми крило, проклет да си и ти, Бартимеус!
Батальонът летящи джинове прекосяваше външните стени. Разделяше ни само един път. Факарл се прегърби унило зад един комин.
— Никога няма да им избягаме с летене.
Вдъхнових се.
— Тогава няма да летим. Подминахме някакви светофари там назад.
— И какво от това? — Нормалната вежливост на Факарл започваше да се губи.
— Ще се повозим на стоп. — Придържайки се така, че сградата да е между мен и търсачите, пикирах от покрива към кръстовището, където на червения светофар се образуваше опашка от коли. Кацнах на тротоара близо до края на опашката. Факарл ме следваше неотлъчно.
— Добре — казах. — Време е за промяна.
— В какво?
— В нещо със здрави нокти. Побързай, ще светне зелено. — Преди Факарл да успее да протестира, аз подскочих от тротоара под най-близката кола, опитвайки се да не обръщам внимание на отблъскващата воня на масло и автомобилни газове, както и на отвратителните вибрации, които се усилваха, докато невидимият шофьор форсираше двигателя. Без да съжалявам, аз се сбогувах с гарвана и приех формата на страховито дяволче, което представляваше просто кълбо от мускули покрито с шипове. От мен изскочиха шипове и зъбци и се захванаха за мръсния метал на шасито, прикрепвайки ме здраво, докато колата започна да се движи напред и потегли. Надявах се, че Факарл ще е прекалено бавен да ме последва, но нямах този късмет: точно до мен имаше друго дяволче, което висеше навъсено между гумите и през цялото време не отделяше поглед от мен.
Не говорихме много по време на пътуването. Двигателят беше прекалено шумен. Освен това този вид дяволчета са известни със зъбите, а не с езика си.
След доста време колата спря. Шофьорът излезе и се отдалечи. Тишина. С пъшкане разхлабих многобройните си преплетени шипове и паднах тежко на асфалта, замаян от придвижването и миризмата на технологията88. Факарл също не беше по-добре. Безмълвно станахме две стари, малко мърляви котки, които изкуцукаха изпод колата и се отдалечиха през една поляна към гъсталака от храсти. Като стигнахме, най-накрая се отпуснахме в предпочитаните си форми.
Готвачът се просна върху един дънер.
— Ще ти отмъстя за това, Бартимеус — изпъшка той. — Никога не съм бил измъчван така.
Египтянчето се ухили.
87
88
Много от съвременните продукти — пластмаса, синтезирани метали, детайли на машините — имат в себе си толкова много от