— Измъкнахме се, нали? Сега сме в безопасност.
— Един от шиповете ми проби резервоара. Целият съм в бензин. Ще се обрина…
— Стига си се оплаквал. — Хвърлих бърз поглед през растителността: път през жилищен квартал, големи долепени къщи, много дървета. Не се виждаше никой освен едно малко момиченце, което си играеше с топка за тенис на близката алея. — Намираме се в някакво предградие — казах аз. — Покрайнините на Лондон или малко по-далеч. — Факарл само изсумтя. Погледнах го крадешком. Преглеждаше си раната, която Базтук му беше нанесъл. Изглеждаше зле. Щеше да е слаб.
— Дори и с този дълбок разрез пак съм ти повече от равностоен противник, Бартимеус, така че ела и седни. — Готвачът направи нетърпелив жест. — Имам да ти кажа нещо важно.
С обичайното си покорство седнах на земята, кръстосал крака, както го правеше Птолемей. Не се приближих много. Факарл вонеше на бензин.
— Първо — каза той, — аз изпълних моята част от сделката: въпреки че не исках, ти спасих кожата. А сега твоята част. Къде е Амулета на Самарканд?
Поколебах се. Само наличието на онази тенекия на дъното на Темза ме спираше да му кажа името и адреса на Нат. Вярно, че бях длъжник на Факарл за бягството си, но личният интерес беше на първо място.
— Виж — рекох аз. — Не мисли, че не съм благодарен задето току-що ме освободи. Но не ми е лесно да съдействам. Моят господар…
— Е значително по-слаб от моя. — Факарл се наведе настоятелно напред. — Искам да използваш глупавия си нищожен мозък и само да помислиш, Бартимеус. Лавлейс отчаяно иска да си върне Амулета, достатъчно отчаяно, че да заповяда на мен и Джабор да нахлуем в най-сигурния затвор на неговото правителство и да спасим нещастния живот на роб като теб.
— Това е доста отчаяно — признах.
— Представи си колко опасно беше това — за нас и за него. Той рискува всичко. Само този факт трябва да ти говори много.
— И за какво му трябва Амулета? — казах, идвайки си на думата.
— О, не мога да ти кажа това. — Готвачът потупа тайнствено носа си и се усмихна многозначително. — Но мога да ти кажа, че ще откриеш, че е изключително в твой интерес да се присъединиш към нас в това дело, Бартимеус. Имаме господар, който ще стигне далеч, ако ме разбираш правилно.
Усмихнах се подигравателно.
— Всички магьосници го казват.
— Ще стигне далеч много скоро. Говорим само за дни. А Амулета е жизненоважен за успеха му.
— Може би, но ще споделим ли и ние неговия успех? И преди съм чувал всички тези глупости. Магьосниците ни използват, за да се сдобият с повече власт, а после просто удвояват оковите ни! Какво печелим ние от това?
— Аз си имам планове, Бартимеус…
— Да бе да, всички имаме такива, нали? Освен това, нищо не променя факта, че съм принуден да изпълня първоначалната си задача. Има сурови наказания…
— Наказанията могат да се изтърпят! — Факарл се плесна по главата безсилно. — Същността ми все още се възстановява от наказанията, които Лавлейс ми наложи след изчезването ти с неговия амулет! Всъщност нашето съществуване — и не се прави, че се извиняваш, Бартимеус, защото не ти пука ни най-малко, — нашето съществуване тук не е нищо друго освен последователност от наказания! Само мъртвите магьосници се променят и веднага след като единият падне в гроба, изниква друг, избърсва праха от имената ни и отново ни призовава! Те си предават щафетата, а ние търпим.
Свих рамене.
— Мисля, че сме водили този разговор и преди. Във Велико Зимбабве, нали?
Яростта на Факарл поутихна. Той кимна.
— Може и така да е. Но аз усещам настъпването на промяна и, ако имаш какъвто и да било усет, ти също ще го признаеш. Упадъкът на една империя винаги води до несигурни времена: проблеми по улиците, магьосниците се карат безсмислено, мозъците им омекват от лукс и власт… И двамата, и ти и аз, сме го виждали достатъчно често. Такива случаи ни предоставят по-големи възможности да действаме. Господарите ни стават мързеливи, Бартимеус — дават ни повече власт.
— Едва ли.
— Лавлейс е такъв. Да, той наистина е силен, но е безразсъден. Откакто ме призова, сега за пръв път е разочарован от ограниченията на министерската си роля. Отчаяно желае да надмине великите магьосници от миналото, да всее страх в света с постиженията си. В резултат, той всячески се домогва до властта като куче до стар кокал. Прекарва цялото си време в плетене на интриги и кроене на планове, в непрестанни опити да вземе връх над съперниците си… никога не си почива. И не е само той. В правителството има и други като него, някои дори по-безразсъдни. Знаеш какво представляват: когато магьосниците играят на едро, рядко оцеляват дълго. Рано или късно правят грешки и ни дават възможността, която чакаме. Рано или късно идва и нашето време.