— Намери Ъндъруд — изръмжа Натаниел. — Къде е и какво прави?
— Леле, ядосани ли сме? Да видим, Артър Ъндъруд… Не, съжалявам. Той също е в Тауър. Не мога да се вмъкна. Но можем да поразмишляваме, нали? — Дяволчето се изхили тихо. — Вероятно точно в този момент разговаря с твоето приятелче Бартимеус.
Явно по-нататъшното наблюдение щеше да е безполезно. Натаниел хвърли диска под леглото. И той беше безполезен. Щеше да му се наложи да каже истината за всичко. Щеше да се наложи да разкаже на господаря си — човек, когото не уважаваше, който не успя да го защити, който се беше свил и разхленчил пред Лавлейс. Натаниел си представяше доста ясно как щеше да се изрази яростта на Ъндъруд — сарказъм, присмех и страх за собствената му незначителна репутация… А какво щеше да последва по-късно…
Около час по-късно чу ехото на затръшнала се долу врата. Замръзна, ослушвайки се за ужасяващите стъпки на господаря си по стълбището, но известно време никой не дойде. А когато накрая ключът се завъртя в ключалката, от лекото дишане той вече знаеше, че отвън е госпожа Ъндъруд. Тя носеше малък чаен поднос с чаша мляко и доста къдрав сандвич с домат и краставица.
— Съжалявам, че закъснях с това, Джон — каза тя. — Храната ти е готова отдавна, но господарят ти си дойде преди да успея да я кача горе. — Тя пое дълбоко въздух. — Не трябва да оставам тук. Нещата долу са малко напрегнати.
— Какво… какво става, госпожо Ъндъруд?
— Изяж си сандвича като добро момче. Изглеждаш сякаш имаш нужда от него — доста си блед. Сигурна съм, че не след дълго господарят ти ще те повика.
— Ама той каза ли нещо…?
— Господи, Джон! Никога ли няма да спреш да задаваш въпроси? Той каза много, но аз няма да споделя нищо с теб сега. Една тенджера ври долу и трябва бързо да му сготвя нещо. Изяж си сандвича, скъпи.
— А господарят ми…?
— Заключил се е в кабинета си и нареди да не бъде обезпокояван. Освен за храната, разбира се. Има много спешен случай.
Спешен случай… В този момент Натаниел изведнъж взе решение. Госпожа Ъндъруд беше единственият човек, на който можеше да се довери, единственият човек, който наистина го беше грижа. Щеше да й каже всичко: за Амулета, за Лавлейс. Тя щеше да му помогне с Ъндъруд, дори с полицията, ако е необходимо. Той не знаеше как, но тя щеше да оправи всичко.
— Госпожо Ъндъруд…
Тя вдигна ръка.
— Не сега, Джон. Нямам време.
— Но, госпожо Ъндъруд, аз наистина трябва…
— Нито дума повече! Трябва да вървя.
Тя излезе с измъчена усмивка. Вратата се затвори. Ключът се завъртя. Натаниел остана, загледан след нея. За секунда се почувства сякаш щеше да заплаче, после у него се надигна упорит гняв. Нима беше някакво палаво дете, което да бъде оставено в униние на тавана, докато му подготвят наказанието? Не. Той беше магьосник! Нямаше да го пренебрегват!
Цялото му оборудване беше иззето. Не му беше останало нищо освен гадателското стъкло и всичко, което можеше да прави, бе да гледа. Все пак гледането можеше да доведе до знание. А знанието беше власт.
Натаниел отхапа от къдравия сандвич и моментално съжали за това. Бутвайки чинията настрани, той прекоси стаята до капандурата и погледна навън към жълтия килим от светлините на Лондон, простиращ се надалеч под нощното небе. Със сигурност, ако Бартимеус бе споменал името му, Ъндъруд или полицията щяха вече да са го сграбчили за яката. Това беше любопитно. И този спешен случай… Беше ли свързан с Бартимеус, или не?
Ъндъруд се намираше долу, без съмнение на телефона. Решението беше просто: малко шпиониране бързо щеше да изясни въпроса.
Натаниел измъкна гадателското стъкло.
— Господарят ми е в кабинета си. Върви и се приближи, така че да виждам всичко; освен това слушай и ми предавай ясно и точно всичко, което казва.
— И кой е подлец сега? Извинявай, извинявай, няма значение! Моралът ти не е моя работа. Ами, да започваме…
Центърът на диска се изчисти, на негово място се появи ясна гледка към кабинета на господаря му. Ъндъруд седеше на кожения си стол, прегърбен напред, с лакти на бюрото си. Едната му ръка стискаше телефонната слушалка, другата се размахваше и жестикулираше, докато говореше. Дяволчето се промъкна по-наблизо; сега тревогата на лицето на Ъндъруд се виждаше ясно. Той направо викаше.
Натаниел почука по диска.
— Какво казва?
Гласът на дяволчето започна по средата на едно изречение. Имаше малко забавяне между достигането на звука до Натаниел и движението на устните на Ъндъруд, но се виждаше, че дяволчето предава точно.
— … ми казваш? И тримата са избягали? Оставяйки десетки жертви? Това е нечувано! Уитуел и Дювал трябва да отговарят за това. Да, наистина съм ядосан, Григорий. Това е сериозен удар върху моите разследвания. Смятах да го разпитам лично. Да, аз. Защото съм сигурен, че е замесен в кражбите на артефактите… това е поредното влошаване на положението. Всеки знае, че най-добрите предмети се пазят в магазина на Пин; надявал се е да ги открадне… Е, да, това би означавало, че е замесен магьосник… Да, знам, че е малко вероятно… Въпреки това, беше една от най-добрите ми следи… единствената следа, ако трябва да съм честен, но какво очакваш, след като не ме финансират изобщо? Ами самоличността им? И там няма успех? Това ще е голям шамар за Джесика — единственото хубаво нещо в тази жалка работа… Да, така мисля. И виж, Григорий, ще сменя темата за малко, искам да те питам за мнението ти по един по-личен…