Не последва нищо. Дискът отново показваше кабинета, където в пентаграма все още стоеше неподвижното физическо тяло на Ъндъруд.
Въпреки паниката си Натаниел знаеше прекалено добре какво се случва. След като беше открил шпионина и успешно го беше замразил на мястото му, Ъндъруд бе решил да проследи астралната нишка на дяволчето обратно до източника, за да открие самоличността на противниковия магьосник. Такъв източник можеше и да е на много километри далеч; може би господарят му очакваше дълго пътуване в контролираната си от джина форма. Ако беше така, значи го очакваше изненада.
Натаниел осъзна прекалено късно какво трябваше да направи. Прозорецът! Ако успееше да хвърли диска на улицата, може би господарят му нямаше да се досети…
Беше направил едва две крачки към капандурата, когато призрачната глава на Артър Ъндъруд изникна от дъските на пода. Беше прозрачна и светеше със зеленикава фосфоресцираща светлина. Крайчецът на проскубана брада продължаваше някъде надолу в пода. Бавно, бавно, главата се завъртя на деветдесет градуса, докато накрая се обърна към стоящия над нея Натаниел, стискащ гадателското стъкло в ръце.
В този момент на лицето на господаря му се появи изражение, което Натаниел не беше виждал никога преди. Това не беше познатият нетърпелив и презрителен поглед, който постоянно изразяваше настойничеството на Ъндъруд. Не беше дори и яростта, която бе видял онази сутрин след разкритията в стаята му. Вместо това, в началото погледът изразяваше силен шок, а после изведнъж избухна в такава злоба, че коленете на Натаниел поддадоха. Дискът падна от ръцете му, а той се свлече до стената и се опита да проговори, но не можа.
Призрачната глава се взираше в него от средата на пода. Натаниел също се взираше в нея, неспособен да откъсне очи. После — много приглушен и далечен, вероятно защото излизаше от физическото тяло далеч отдолу в кабинета — гласът на Ъндъруд прозвуча от преобърнатия диск:
— Предател…
Устата на Натаниел се отвори, но от нея излезе само задавено грачене.
Гласът отново проговори.
— Предател! Ти ми измени. Ще открия кой те насочва да ме шпионираш.
— Никой — няма никой… — успя да прошепне едва чуто Натаниел.
— Подготви се! Ще дойда за теб.
Гласът заглъхна. Главата на Ъндъруд потъна, извивайки се в пода. Заедно с нея от стаята изчезна и фосфоресциращата светлина. С треперещи ръце Натаниел вдигна диска и погледна в него. След няколко секунди гледката на кабинета се замъгли при преминаването на духа на господаря му обратно през дяволчето. Той се понесе над килима към очакващото го тяло, спря до него, зае същата поза и се сля със себе си. След малко Ъндъруд отново беше в тялото си, а призрачният дух отново се беше появил в другия кръг. Господарят му плесна с ръце и освободи джина; той се поклони и изчезна. Ъндъруд излезе извън пентаграма и с пъклен пламък в очите се насочи към вратата на кабинета, която не се виждаше.
С това магията над дяволчето изчезна и лицето на бебето се върна, изпълвайки диска. То подсвирна с облекчение.
— Уф! Мога да ти кажа, че това беше лошо за системата ми — рече то. — Този ужасен, дърт дядка да преминава през мен и да се носи по нишката ми… направо настръхвам само като си го помисля, ама наистина!
— Млъкни! Млъквай! — До него ужасеният Натаниел се опитваше да мисли.
— Виж, направи и на двама ни услуга — каза дяволчето. — Не ти е останало много време. Не може ли просто да ме освободиш сега, преди да умреш? Животът е толкова скучен в този диск; не можеш да си представиш колко самотно ми става. Хайде де, шефе, наистина ще съм ти благодарен. — Опитът на бебето да се усмихне лъчезарно беше прекъснат от захвърлянето на диска срещу стената. — Ох! Е, в такъв случай се надявам това, което ти предстои, да ти хареса!
Натаниел изтича до вратата на таванската стая и отчаяно заблъска дръжката. Някъде долу чу забързаните стъпки на господаря си приближаващи се по стълбището.
— Той е много ядосан — извика дяволчето. — Дори астралната му форма направо ми вкисна същността, когато премина през мен. Иска ми се да не съм с лице към пода — с удоволствие бих гледал какво ще стане като влезе.
Натаниел скочи към гардероба и го забута трескаво; искаше да го избута пред вратата и така да блокира входа. Беше прекалено тежък — нямаше достатъчно сила. Задиша учестено и неравномерно.
— Какво става? — попита дяволчето. — Нали си голям магьосник. Извикай нещо да ти спаси кожата. Може би някой африт — той би трябвало да свърши работа. А какво става с онзи Бартимеус, от който си така завладян? Къде е когато имаш нужда от него?