С хлипане Натаниел залитна назад към центъра на стаята и бавно се обърна с лице към вратата.
— Гадно, а? — Гласът на дяволчето беше изпълнен със задоволство. — Да се осланяш на нечия милост. Сега знаеш какво е усещането. Приеми го, хлапе — съвсем сам си. Няма кой да ти помогне.
Нещо почука по стъклото на капандурата.
Сърцето на Натаниел спря, но секунда по-късно той погледна натам: един разрошен гълъб стоеше зад стъклото и настойчиво жестикулираше с двете си крила. Несигурен, Натаниел пристъпи по-близо.
— Бартимеус…?
Гълъбът почука няколко пъти с клюн по прозореца. Натаниел вдигна ръка да отвори…
В ключалката издрънча ключ. Вратата на спалнята изведнъж се отвори с трясък. Там стоеше Ъндъруд, с порозовяло, напрегнато лице, обрамчено от настръхнала бяла грива от коса и брада. Ръката на Натаниел се отпусна, той се обърна към господаря си. Гълъбът беше изчезнал от прозореца.
На Ъндъруд му трябваше секунда да си поеме дъх.
— Нищожество! Кой те направлява? Кой от враговете ми?
Натаниел усещаше, че цялото му тяло трепери, но се насили да остане неподвижен и да гледа господаря си в очите.
— Никой, сър. Аз…
— Дювал ли е? Или Мортенсен? Или Лавлейс?
Натаниел сви презрително устни като чу последното име.
— Никой от тях, сър.
— Кой те научи как да направиш стъклото? Кой ти каза да ме шпионираш?
Въпреки страха, в сърцето на Натаниел пламна гняв и той заговори презрително.
— Няма ли да ме чуете? Вече казах. Няма никой.
— Дори сега продължаваш с лъжите! Много добре! Погледни тази стая за последен път. Повече няма да се върнеш тук. Ще отидем в кабинета ми, където ще се насладиш на компанията на моите дяволчета, докато ти се развърже езика. Ела!
Натаниел се поколеба, но нямаше как да предотврати ставащото. Ръката на Ъндъруд се стовари върху рамото му и го стисна като менгеме. Почти насила беше изтикан през вратата и надолу по стълбите на таванското помещение.
На първата площадка между стълбите ги пресрещна забързаната и задъхана госпожа Ъндъруд. Като видя нещастното положение на Натаниел и яростта по лицето на съпруга си, очите й се разшириха уплашено, но не каза нищо.
— Артър — рече тя задъхано, — имаш посетител.
— Нямам време. Това момче…
— Казва, че е изключително спешно.
— Кой? Кой го казва?
— Саймън Лавлейс, Артър. Той буквално влезе насила.
27
Веждите на Ъндъруд се свиха.
— Лавлейс? — изръмжа той. — Той пък какво иска? Типично за него, да се появи в най-лошия възможен момент. Много добре, ще го приема. А ти престани да се гърчиш! — Натаниел правеше конвулсивни трескави движения, сякаш се опитваше да се освободи от хватката. — Ти, момче, можеш да почакаш в склада, докато съм готов да се разправя с теб.
— Сър…
— Нито дума! — Ъндъруд заблъска Натаниел през площадката. — Марта, направи чай за госта ни. Ще сляза след няколко минути. Трябва да се пооправя.
— Да, Артър.
— Сър, моля ви чуйте! Важно е! В кабинета…
— Тишина! — Ъндъруд отвори една малка врата и избута Натаниел през нея, в малка, студена стая пълна със стари папки и купчини правителствени документи. Без да погледне повече, господарят му затръшна вратата и завъртя ключа. Натаниел заблъска по вратата и трескаво завика след него.
— Сър! Сър! — Никой не отвърна. — Сър!
— Много си мил. — Един огромен бръмбар с дълги антени се промуши под вратата. — Всъщност смятам, че „сър“ е прекалено официално за моя вкус, но е по-добро от „подъл демон“.
— Бартимеус! — Натаниел отстъпи назад изплашено; пред очите му бръмбарът се уголеми, разкриви се… Тъмнокожото момче стоеше в стаята при него, с ръце на кръста и леко наклонена на една страна глава. Както винаги, формата беше идеално копие: косата се местеше при всяко движение, светлината лъщеше по порите на кожата — не би могъл да бъде разпознат като фалшификат сред сто истински хора. И все пак нещо в него — може би меките тъмни очи, които се взираха в Натаниел — показваха неземното му естество. Натаниел примигна, стараеше се да се контролира. Почувства същата дезориентация, която беше усетил при предишната им среща.
Фалшивото момче огледа голите дъски на пода и купищата боклуци.
— Кой е бил непослушен малък магьосник? — рече сухо. — Най-накрая на Ъндъруд му просветна за теб, както виждам. Отне му доста време.
Натаниел не обърна внимание на тази реплика.
— Значи все пак на прозореца беше ти — започна той. — Как…?