— През един комин, ти как си мислеше? И преди да го кажеш, знам, че не си ме викал, но нещата се развиват прекалено бързо, за да чакам. Амулета…
Изведнъж Натаниел с ужас осъзна нещо.
— Ти, ти си довел Лавлейс тук!
Момчето изглеждаше изненадано.
— Какво?
— Не ме лъжи, демоне! Ти си ме предал! Ти си го довел тук.
— Лавлейс? — Той изглеждаше наистина слисан. — Къде е той?
— Долу. Току-що пристигна.
— Ако е така, това няма нищо общо с мен. Да не си се раздрънкал?
— Аз ли? Ти си бил…
— Аз не съм казал нищо. Имам си кутия от тютюн, за която да мисля… — Намръщи се и явно се замисли. — Но трябва да призная, че това е малко съвпадение.
— Малко? — Натаниел буквално подскачаше от тревога. — Ти си го довел тук, глупак такъв! Сега бързо — вземи Амулета! Махни го от кабинета преди Лавлейс да го е открил!
Момчето се изсмя грубо.
— Няма начин. Ако Лавлейс е тук, би трябвало да е поставил дузина сфери навън. Ще открият аурата на Амулета и ще ме погнат в момента, в който напусна сградата.
Натаниел се стегна. Сега, когато слугата му се беше върнал, той не беше толкова безпомощен, колкото преди. Все още имаше шанс да се избегне катастрофата, при условие че демонът правеше каквото му се казва.
— Нареждам ти да се подчиниш! — започна той. — Върви в кабинета…
— О, стига, Нат. — Момчето махна отегчено и презрително. — Сега не си в пентаграма. Не можеш да ме принудиш да се подчинявам на всяка нова заповед. Да избягаш с Амулета ще е гибелно, от мен да го знаеш. Колко е силен Ъндъруд?
— Какво? — Натаниел се смути.
— Колко силен? На какво ниво? Заради размера на брадата му приемам, че не е кой знае какво, но може и да греша. Колко е добър? Може ли да победи, Лавлейс? Това питам.
— О. Не. Не, не мисля… — Така или иначе, Натаниел имаше малко доказателства, но демонстрациите на сервилност спрямо Лавлейс от страна на господаря му не му оставяха място за много съмнения. — Ти смяташ…
— Единственият ти шанс е, че ако Лавлейс намери Амулета, може да иска да запази цялата работа в тайна. Може да се опита да сключи сделка с Ъндъруд. Ако не…
Натаниел се смрази.
— Нали не мислиш, че той…?
— Опа! При цялото това вълнение почти забравих да ти кажа за какво дойдох! — Момчето заговори с дълбок, кънтящ глас: — Знаеш, че предано изпълних задачата си. Шпионирах Лавлейс. Потърсих тайните на Амулета. Рискувах всичко заради теб, о, господарю мой. И резултатите са — тук то прие по-нормален, язвителен тон, — че ти си идиот. Нямаш представа какво направи. Амулета е толкова силен, че правителството го съхранява от десетилетия — е, докато Лавлейс е накарал да го откраднат. Неговият убиец е очистил един от висшите магьосници заради това. Не мисля, че е вероятно да се притесни да убие Ъндъруд, за да си го върне, нали така?
За Натаниел стаята сякаш се завъртя. Почувства се много отпаднал. Това беше по-лошо от всичко, което си беше представял.
— Не можем просто да стоим тук — заекна той. — Трябва да направим нещо…
— Вярно. Аз ще отида да наблюдавам развитието на нещата. През това време ти най-добре остани тук като добро момченце и бъди готов за бързо бягство, ако нещата станат гадни.
— Няма да бягам никъде. — Каза го със съвсем тих глас. Главата му се въртеше от предположенията. Госпожа Ъндъруд…
— Ще ти дам съвет, породен от дългия ми опит. Добре е да бягаш, когато трябва да си спасиш кожата. Най-добре свиквай с идеята, приятелче. — Момчето се обърна към вратата на склада и постави едната си длан на нея. С отчаян пукот вратата се сцепи покрай ключалката и се отвори. — Върви горе в стаята си и чакай. Съвсем скоро ще ти кажа какво става. И бъди готов да бягаш бързо.
При тези думи джинът излезе. Когато Натаниел го последва, площадката вече беше празна.
28
— Моите извинения за нахълтването, Артър — каза Саймън Лавлейс.
Ъндъруд тъкмо беше влязъл в дългата, тъмна трапезария, когато го настигнах — беше прекарал няколко минути пред огледалото на долната площадка, приглаждайки косата си и оправяйки вратовръзката си. Това нямаше никакво значение: той все още изглеждаше раздърпан и парцалив покрай по-младия магьосник, който стоеше до камината, разглеждайки ноктите си, студен и напрегнат като навита пружина.
Ъндъруд леко махна с ръка, опитвайки се да изглежда великодушен.
— Чувствай се като у дома си. Извинявам се за забавянето, Лавлейс. Няма ли да седнеш?
Лавлейс не седна. Носеше елегантен тъмен костюм и тъмнозелена вратовръзка. Очилата му улавяха светлината от лампата на тавана и проблясваха при всяко помръдване на главата. Очите му не се виждаха, но кожата под очилата беше сива, увиснала и с торбички.