Ъндъруд залитна от изумление.
— Онзи джин? Откъде, откъде знаеш името му? Те не можаха да научат името му… И, и той избяга едва днес следобед…
— Така е наистина. — Лавлейс не обясни. — След бягството му моите агенти… са го видели. Проследили са Бартимеус през Лондон — и обратно дотук93.
Ъндъруд разтърси глава объркано.
— Обратно дотук? Лъжеш!
— Преди по-малко от десет минути той изчезна надолу в комина ти под формата на издайнически облак. Изненадан ли си, че дойдох веднага да си поискам предмета? И сега, след като съм вътре… — Лавлейс вдигна глава сякаш подушваше нещо хубаво. — Да, усещам аурата му. Наблизо е.
— Но…
— Никога не бих се сетил, че си ти, Артър. Не, че съм си мислел, че не копнееш да имаш моите съкровища. Просто смятах, че ти липсва достатъчно компетентност да ги вземеш.
Старецът отваряше и затваряше уста като златна рибка, издавайки нечленоразделни звуци. Дяволчето на Лавлейс изкриви лицето си за миг в яростно изражение, после възстанови първоначалното. Господарят му почука леко с показалец по масата.
— Можех да вляза насила в къщата ти, Артър. И щях да съм напълно в правото си. Но предпочитам да съм учтив. Освен това, този мой предмет — сигурен съм, че си достатъчно наясно — е доста… оспорван. Никой от нас не би искал да тръгне слух за присъствието му в къщите ни, нали така? Така че, ако ми го върнеш незабавно, съм сигурен, че ще можем да постигнем някакво… споразумение, което да е от полза и за двама ни. — Той се отдръпна назад, като си играеше с маншета си с едната ръка. — Чакам.
Ако Ъндъруд беше разбрал и една дума от това, което му казваше Лавлейс, може би щеше да се спаси94. Ако си беше припомнил прегрешенията на чирака си и беше събрал две и две, всичко можеше да мине добре. Но в объркването си той не можеше да види нищо освен отправеното му фалшиво обвинение и страшно разгневен се изправи от стола си.
— Надуто парвеню! — извика той. — Как смееш да ме обвиняваш в кражба! Предметът ти не е у мен — не знам нищо за него, а още по-малко пък го искам. Защо бих го взел точно аз! Не съм политически подлизурко като теб, не съм подлец и подмазвач. Аз не ровя за власт и влияние като шопар в помийна яма! Дори и да го правех, не бих се занимавал да те обирам. Всички знаят, че звездата ти угасна. Не си заслужава да ти се наврежда. Не, твоите агенти са сгрешили — или, което е по-вероятно, те лъжат. Бартимеус не е тук! Не знам нищо за престъпленията му. И твоята дрънкулка не е в къщата ми!
Докато той говореше, лицето на Лавлейс сякаш потъваше в сянка, въпреки че светлината от лампата все още играеше по повърхността на очилата му. Той бавно разклати глава.
— Не бъди глупав, Артър, — каза той. — Информаторите ми не ме лъжат! Те са силни създания, които пълзят, когато им наредя.
Старецът издаде брадата си предизвикателно напред.
— Махай се от къщата ми.
— Едва ли има нужда да ти казвам какви ресурси имам на разположение — продължи Саймън Лавлейс. — Но ако говориш смирено с мен, все пак можем да избегнем сцената.
— Нямам какво да ти кажа. Обвинението ти е фалшиво.
— Добре тогава…
Саймън Лавлейс щракна с пръсти. В същия миг дяволчето подскочи във въздуха и кацна върху махагоновия плот на масата. Започна да прави напрегнати гримаси. В края на опашката му се изду топка, прераствайки в назъбено острие. То снижи задника си съсредоточено и завъртя опашка. Острието се заби в полираната повърхност на масата, срязвайки я както се реже масло с нож. Дяволчето тръгна по ширината на плота, влачейки опашката си през дървото, разрязвайки го на две. Очите на Ъндъруд изскочиха. Лавлейс се усмихна.
— Семейна ценност ли, Артър? — каза той. — Така си и мислех.
Дяволчето почти беше стигнало до другия край, когато внезапно на вратата се почука. Двамата мъже се обърнаха. Дяволчето замръзна на място. Госпожа Ъндъруд влезе, внасяйки отрупан поднос.
— Ето го чаят — рече тя. — И малко сладкиш. Този е от любимия на Артър, господин Лавлейс. Ще го оставя тук.
Магьосниците и дяволчето я наблюдаваха безмълвно, докато приближаваше към масата. Много внимателно тя постави тежкия поднос по средата между срязаното място и края, на който седеше Ъндъруд. С тягостно мълчание тя свали от него голям порцеланов чайник (за да го избегне, дяволчето трябваше да отстъпи назад), две чаши, две малки чинийки, две големи чинии, малък поднос със сладкиш и няколко от най-добрите й прибори. Краят на масата видимо помръдна под тежестта им. Чу се леко изскърцване.
93
Опа. Явно Лавлейс се беше досетил, че мога да избягам на Факарл. Сигурно беше изпратил шпиони да наблюдават Тауър и да ни проследят след като се освободим. И аз ги бях завел право при Амулета за нула време. Колко неловко.
94
Можеше да измъкне Амулета, да се съгласи на условията и да види как Лавлейс си тръгва доволен в нощта. Естествено, след като вече знаеше малка част от престъпленията му, съвсем сигурно щеше да бъде убит скоро след това, но временното отлагане би му дало достатъчно време да обръсне брадата си, да си сложи шарена риза и да хване самолета за някое горещо място с много пясък и така да оцелее.