Госпожа Ъндъруд вдигна отново подноса и се усмихна на госта.
— Хайде, вземайте си, господин Лавлейс. Наистина трябва да понапълнеете малко.
Под втренчения й поглед, Лавлейс си взе парче сладкиш от подноса. Плотът на масата се разтресе. Той се усмихна леко.
— Точно така. Сипете си и чай. — С подноса под мишница, госпожа Ъндъруд бързо си тръгна, докато двамата я наблюдаваха как излиза.
Вратата се затвори.
Магьосниците и дяволчето се обърнаха към масата като един.
С шумен трясък единственото свързващо парченце дърво поддаде. Единият край на масата, отрупан с чайника, чашите, големите и малки чинии, подноса със сладкиш и няколкото от най-добрите прибори се срина на пода. Дяволчето подскочи и кацна на перваза над камината до сухите цветя.
Настана кратка тишина.
Саймън Лавлейс хвърли парчето сладкиш в бъркотията на пода.
— Това, което мога да направя на дървената маса, мога да го направя и на някой дръвник, Артър — каза той.
Артър Ъндъруд го погледна. Заговори странно, като от много далеч.
— Това беше най-добрият ми чайник.
Той изсвири три пъти, високо и пронизително. Отвърна му вик, дълбок и кънтящ и от плочките пред камината изникна енергично, мускулесто зло дяволче със синьо лице. Ъндъруд направи знак и свирна веднъж. То скочи, преобръщайки се във въздуха. Падна върху по-малкото дяволче, което се беше свило зад цветята, сграбчи го в безпръстите си шепи и започна да го притиска, без да обръща внимание на размахващото се назъбено острие. Същността на малкото дяволче се разкриви, размаза се, сплеска се като маджун. Беше смачкано за миг, опашката и всичко останало стана на мека, жълтеникава топка. Злото дяволче заглади повърхността на топката, подхвърли я във въздуха, отвори уста и я погълна.
Ъндъруд се обърна обратно към Лавлейс, който наблюдаваше със стиснати устни.
Признавам, че дъртият глупак ме изненада — правеше по-голямо шоу отколкото очаквах. Въпреки това, напрежението от призоваването на това питомно дяволче си казваше думата. Вратът му се потеше.
Лавлейс също знаеше това.
— Последен шанс — изстреля той. — Върни ми собствеността или ще вдигна залога. Заведи ме в кабинета си.
— Никога! — Ъндъруд едва се контролираше от напрежение и гняв. Не слушаше гласа на здравия разум.
— Тогава гледай. — Лавлейс приглади назад мазната си коса. Промърмори няколко думи под носа си. В трапезарията стана страшно, всичко в нея заблещука. Стената в далечния край стана нереална. Отдалечи се, местейки се все по-назад и по-назад, докато вече не се виждаше. На нейно място се появи дълъг коридор с неясни размери. Докато Ъндъруд гледаше, далеч в коридора се появи фигура. Започна да се придвижва към нас и бързо ставаше по-голяма. Носеше се във въздуха, тъй като краката й не се движеха.
Ъндъруд изпъшка и залитна назад. Блъсна се в стола си.
Беше прав да пъшка. Познавах тази фигура, огромното тяло, главата на чакал.
— Спри! — Лицето на Ъндъруд беше като восък; сграбчи стола в търсене на опора.
— Какво каза? — Саймън Лавлейс вдигна ръка до ухото си. — Не те чувам95.
— Спри! Добре, печелиш! Ще те заведа в кабинета си веднага! Отзови го!
Фигурата стана още по-голяма. Ъндъруд се беше свил. Злото дяволче направи съжалителна физиономия и бързо се оттегли през плочките на пода. Аз се размърдах в ъгъла си, чудейки се какво точно щях да правя, когато най-накрая Джабор влезеше в стаята96.
Внезапно Лавлейс направи знак. Безкрайният коридор и приближаващата фигура изчезнаха. Стената си беше на мястото както преди, а в средата й висеше пожълтяла снимка на усмихнатата баба на Ъндъруд.
Ъндъруд беше на колене до останките от сервиза му за чай. Така се тресеше, че едва можеше да стане.
— Накъде е кабинетът ти, Артър? — попита Саймън Лавлейс.
29
Натаниел стоеше сам на площадката между стълбищата, сграбчил здраво перилата, сякаш се страхуваше да не падне. От трапезарията долу долитаха неясни гласове, които ставаха ту по-силни, ту по-слаби, но той едва ги забелязваше. Паниката в главата му заглушаваше всички останали звуци. Единственият лош магьосник е некомпетентният. А какво представляваше некомпетентността? Загуба на контрол. Бавно и сигурно, през последните няколко дни всичко беше излизало извън контрола на Натаниел. Първо Бартимеус научи истинското му име. Беше се справил успешно с това чрез тютюневата кутия, но затишието не бе продължило дълго. Вместо това, в бърза последователност се заредиха нещастие след нещастие. Правителството хвана Бартимеус, Ъндъруд откри заниманията му и кариерата му беше унищожена още преди да е започнала. А сега демонът отказваше да се подчини на заповедите му и отгоре на всичко Лавлейс беше тук. И единственото, което можеше да направи, бе да стои и да гледа безпомощно. Беше оставен на произвола на събитията, които лично той бе задействал. Безпомощен…
96
Значи Факарл беше прав. Една малка армия отуку и хорли не беше в състояние да спре Джабор. Това не предвещаваше нищо хубаво.