Слаб звук прекъсна самосъжалението му и го накара да подскочи. Чуваше лекия шум, причинен от госпожа Ъндъруд, която вървеше през антрето от кухнята към трапезарията и носеше чая. Натаниел разпозна дрънченето на порцелана върху подноса в ръцете й. Последва почукване по вратата, после пак дрънчене и тишина.
В този момент той забрави окаяното си положение. Госпожа Ъндъруд бе в опасност. Врагът беше в къщата. След няколко секунди той без съмнение щеше да принуди или убеди Ъндъруд да отвори кабинета си за проверка. Амулетът щеше да бъде открит. И после… какво ли можеше да причини Лавлейс на господин Ъндъруд или на съпругата му?
Бартимеус му беше казал да чака горе и да бъде подготвен за най-лошото. Но на Натаниел му бе писнало от безпомощно разтакаване. Все още не беше свършил. Ситуацията беше отчаяна, но той още можеше да действа. Магьосниците бяха в трапезарията. Кабинетът на Ъндъруд бе празен. Ако успееше да се промъкне вътре и да си вземе Амулета, вероятно можеше да го скрие някъде, независимо какво щеше да каже Бартимеус.
Тихичко и бързо, той се прокрадна надолу по стълбите до площадката на нивото на кабинета и работните стаи на господаря си. Приглушените гласове от приземния етаж сега се чуваха по-силно: стори му се, че чу Ъндъруд да крещи. Нямаше време. Натаниел побърза през стаите до вратата, водеща към стълбището до кабинета. Тук той спря. Не беше минавал оттук от шестгодишен. Връхлетяха го далечни спомени и той потрепери, но ги отхвърли. Продължи нататък, надолу по стъпалата…
И изведнъж замръзна.
Вратата към кабинета на Ъндъруд стоеше пред него, изрисувана с петолъчната звезда. Натаниел изпъшка високо. Знаеше достатъчно и разпозна огнената магия, когато я видя. Щеше да го изпепели в момента, в който я докоснеше. Не можеше да продължи без защита, а защитата изискваше кръг, призовавания, внимателна подготовка…
Но той нямаше време за това. Беше безпомощен! Имаше едно нещо! Удари с юмрук по стената. Някъде отдалеч от къщата се чу шум, който може би беше вик, предизвикан от страх.
Натаниел изтича обратно нагоре по стълбището и стигна до площадката. След което чу как вратата на трапезарията се отваря, в коридора прокънтяха стъпки.
Те идваха.
После отнякъде се чу разтревоженият глас на госпожа Ъндъруд, който го прободе болезнено.
— Наред ли е всичко, Артър?
Отговорът беше слаб, изморен, почти неразбираем. Натаниел се гърчеше в нерешителност. Какво да прави? В момента, в който някой завиваше зад ъгъла, той се втурна през най-близката врата и я притвори. Дишайки учестено, притисна лице към тънката пролука, през която се виждаше площадката.
Минаха бавно покрай него. Господин Ъндъруд вървеше отпред. Косата и дрехите му бяха в безпорядък, очите му гледаха лудо, бе прегърбен като от огромен товар. Отзад вървеше Саймън Лавлейс, със скрити зад очилата очи и тънка, мрачна цепнатина вместо устни. Зад него се движеше паяк, прибягващ в сенките на стените.
Шествието изчезна по посока на кабинета. Натаниел се отпусна назад, виеше му се свят и му се повдигаше от вина и страх. Лицето на Ъндъруд… Въпреки че никак не харесваше господаря си, да го види в това състояние противоречеше на всичко, на което Натаниел беше научен. Да, той беше слаб; да, той беше нищожен; да, той постоянно се беше отнасял към него с презрение. Но човекът беше министър, един от тристата такива в правителството. И не той беше взел Амулета, а Натаниел.
Прехапа устната си. Лавлейс беше престъпник. Кой можеше да си представи какво би направил? Остави Ъндъруд да поеме вината. Той го заслужаваше. Той не защити Натаниел и беше уволнил госпожица Лутиен… нека сега да страда. И защо Натаниел изобщо беше оставил Амулета в неговия кабинет, ако не за да се предпази, когато Лавлейс дойдеше? Щеше да стои настрана, както бе казал джинът. Приготви се да бягаш, ако е необходимо…
Вдигна ръце и се хвана за главата.
Не можеше да избяга. Не можеше да се скрие. Това беше съветът на един измамен и лукав демон. Бягането и криенето не бяха действията на един почтен магьосник. Как щеше да живее със себе си, ако оставеше господарят му да се изправи срещу Лавлейс сам? Ако той пострадаше, госпожа Ъндъруд също щеше да пострада, а Натаниел не можеше да понесе това. Не, нямаше как да го избегне. Сега, когато проблемът беше надвиснал над него, за своя изненада и ужас той откри, че трябва да действа. Независимо от последствията, трябваше да се намеси.