— Дори и да е така — рече меко Лавлейс, — защо би откраднал нещо от мен?
По поведението на господаря си, Натаниел виждаше, че той не беше разпознал какво точно представлява Амулета и осъзна, че точно това невежество все още можеше да го спаси. Дали Лавлейс щеше да повярва, че същото важи и за него? Той заговори бързо, опитвайки се да звучи колкото е възможно повече като дете.
— Това беше само номер, сър — каза той. — Шега. Исках да си го върна за това, че ме набихте онзи път. Поисках от демона да вземе нещо ваше, каквото и да е. Щях да го задържа, докато порасна и, ъъъ, докато успея да разбера какво е и как се използва. Надявам се, че не е нещо ценно, сър. Много съжалявам, че съм ви причинил каквито и да било тревоги…
Той се отдръпна, болезнено осъзнавайки колко неубедителна е историята му. Лавлейс се беше втренчил само в него; не можеше да разбере нищо от изражението на мъжа.
Но господарят му със сигурност му повярва. Цялата му ярост се отприщи.
— Това е последната капка, Мандрейк! — изкрещя той. — Ще те изправя пред съда! Дори и да избегнеш затвора, чиракуването ти ще свърши и ще бъдеш изхвърлен на улицата! Ще те изгоня! Няма да си намериш работа! Ще бъдеш просяк и сред обикновените!
— Да, сър. — Каквото и да е, само Лавлейс да си тръгне.
— Мога единствено да ти се извиня, Лавлейс. — Ъндъруд се съвзе и изпъчи гърди. — И двамата бяхме поставени в неудобно положение — мен ме е предал, а от теб е откраднал едно силно съкровище, този амулет… — Той погледна към малкия златен овал, който подрънкваше в ръката на Лавлейс и в един-единствен, фатален момент, осъзна какво точно представляваше. Между зъбите му се чу едно кратко, потиснато свистене. Беше тих звук, но Натаниел го долови достатъчно ясно. Лавлейс не помръдваше.
Кръвта се отдръпна от страните на Ъндъруд. Очите му се стрелнаха към лицето на Лавлейс да види дали беше забелязал нещо. Натаниел също го погледна. Главата му пулсираше от притока на кръв. Чу как Ъндъруд се опитва да продължи там, откъдето беше спрял: — И… и ние двамата ще се погрижим да бъде подходящо наказан, да, точно така ще направим, ще проклина деня, в който е решил да…
Другият магьосник вдигна ръка. Ъндъруд изведнъж замлъкна.
— Е, Джон Мандрейк — рече Саймън Лавлейс, — аз съм почти впечатлен. Да, бях поставен в неудобно положение; последните няколко дни бяха доста трудни за мен. Но, виждаш ли — аз отново си имам моя трофей и сега всичко ще е наред. Моля те, не се извинявай. Да призовеш джин като Бартимеус на твоята възраст не е посредствено постижение; а да го контролираш в продължение на няколко дни е дори още по-изненадващо. Накара мен да се чувствам безсилен, което е рядко събитие, а Ъндъруд да тъне в невежество, което пък не е толкова странно. Много умно измислено. Провали се само накрая. Какво те прихвана, че да си признаеш постъпката? Можех да се разправя тихомълком с Ъндъруд и да те оставя на мира. — Гласът му беше мек и разумен.
Ъндъруд се опита да проговори, но Лавлейс го прекъсна.
— Тихо, човече. Искам да чуя причините на момчето.
— Защото грешката не е негова — рече вяло Натаниел. — Той не знаеше нищо. Разправията ти беше с мен, независимо дали го знаеше или не. Той не трябва да бъде замесван. Затова слязох долу. — Обхвана го тежкото усещане за пълната безсмисленост на постъпката му.
Лавлейс се изсмя тихо.
— Това е някаква детска представа за благородство, нали? Досетих се за това. Почтеният курс на действие. Героично, но глупаво. Откъде научи тези неща? Обзалагам се, че не е от Ъндъруд.
— Ограбих ви, защото ме обидихте — продължи Натаниел. — Исках да си отмъстя. Това е всичко. Накажете ме, ако желаете. Не ми пука. — Отношението му на грубо примирение прикриваше една увеличаваща се надежда. Може би Лавлейс не осъзнаваше, че знаят за Амулета, може би щеше да измисли някакво символично наказание и да си тръгне.
Очевидно и Ъндъруд се надяваше на същото. Той сграбчи нетърпеливо ръката на Лавлейс.
— Както видя, Саймън, аз съм напълно невинен в цялата тази работа. Било е това злобно, пресметливо момче. Трябва да се разправиш с него както си искаш. Каквато и присъда да сметнеш, че е подходяща за престъплението му, можеш да я изпълниш. Оставям това изцяло на теб.
Лавлейс се освободи внимателно.
— Благодаря ти, Ъндъруд. След малко ще го накажа.
— Хубаво.
— Но преди това трябва да се отърва от теб.
— Какво…? — За секунда Ъндъруд остана замръзнал, после с неочаквана за неговата възраст скорост, се обърна и се втурна към отворената врата. Точно когато минаваше покрай Натаниел, от нищото се появи вятър и затръшна вратата. Ъндъруд затрака по дръжката и задърпа с всички сили, но тя остана здраво затворена. Той изръмжа уплашено и се обърна. Двамата с Натаниел стояха в стаята лице в лице със Саймън Лавлейс. На Натаниел му се подкосиха краката. Огледа се обезумял за Бартимеус, но паякът не се виждаше никъде.