Извънредно внимателно, Лавлейс хвана верижката на Амулета на Самарканд и го окачи на врата си.
— Аз не съм глупак, Джон — рече той. — Може и да не знаеш какъв е този предмет, но честно казано, не мога да поема такъв риск. А бедничкият Артър естествено знае.
При тези думи Ъндъруд протегна хищнически ръката си и сграбчи Натаниел за врата. Гласът му беше обзет от паника.
— Да, но няма да кажа нищо! Можеш да ми вярваш, Лавлейс! Що се отнася до мен, можеш да задържиш Амулета завинаги! Но момчето е един глупак, който само се меси в чуждите работи. То трябва да бъде накарано да замлъкне преди да се е раздрънкал. Убий го сега и въпросът ще е приключен! — Ноктите му се впиха в кожата на Натаниел и той го блъсна напред. Натаниел извика от болка.
Лицето на Лавлейс се разтегна в самодоволна усмивка.
— Каква лоялност от господар към чирак! Много трогателно. Виждаш ли, Джон, Ъндъруд и аз ти даваме един последен урок в изкуството да бъдеш магьосник и вероятно с наша помощ ще разбереш каква грешка направи като си призна пред мен днес. Ти вярваше в понятието за почтения магьосник, който поема отговорност за действията си. Това е просто пропаганда. Такова нещо не съществува. Няма чест, няма благородство, няма справедливост. Всеки магьосник работи единствено за себе си и се възползва от всяка възможност, която има. Когато е слаб, той избягва опасността. И заради това посредствените се трудят неуморно в системата. Артър знае всичко това, нали така, Ъндъруд? Но когато е силен, той напада. Ти как мислиш, че дойде на власт и самият Рупърт Девъро? Неговият господар уби предишния министър-председател в двубой преди двайсет години и той наследи титлата. Такава е истината. Нещата винаги се правят точно по този начин. Когато използвам Амулета следващата седмица, аз всъщност ще следвам една традиция, започнала още от времето на Гладстон. — Очилата проблеснаха, ръката му се вдигна, готова да започне заклинание. — Може да се утешиш с факта, че още преди да пристигнеш, аз бях решил да убия и теб, и всички останали в тази къща. Не мога да оставя нищо на случайността. Така че глупостта ти да дойдеш тук не е променила нищо.
През главата на Натаниел премина образът на госпожа Ъндъруд, която беше в кухнята. Очите му се напълниха със сълзи.
— Моля те…
— Ти си слаб, момче. Точно като господаря си. — Лавлейс плесна с ръце. Светлината в кабинета изведнъж помръкна. По пода премина трептене. Натаниел усети, че нещо се появява в далечния ъгъл на стаята, но страхът го закова на място — не се осмели да погледне натам. До него, Ъндъруд промърмори думите на една защитна магия. Около него се издигна и го обгърна блещукаща мрежа от зелени нишки. Натаниел беше оставен извън нея, беззащитен.
— Господарю…!
В този момент, като срутване на шахта в минна галерия, в стаята прокънтя ужасяващ глас.
— ЖЕЛАНИЕТО ВИ?
Гласът на Лавлейс произнесе:
— Унищожи ги и двамата. И всичко живо в къщата. Изгори я до основи заедно с всичко в нея.
Ъндъруд изпищя силно:
— Вземи момчето и ме остави!
Той блъсна Натаниел с невероятна сила. Момчето залитна напред, спъна се и падна. Очите му бяха пълни със сълзи; опита се да стане, осъзнавайки единствено пълната си безпомощност. Наблизо се чу пукащ звук. Отвори уста да изпищи. После някъде отвисоко се спуснаха нокти и го сграбчиха за гърлото.
30
Трябва да похваля бюрото на Ъндъруд. Беше старомодна, здрава вещ и за щастие Джабор се материализира от другата му страна. Трите секунди, които му бяха необходими да го разбие и да мине през него ми осигуриха достатъчно време да действам. Дотогава безделничех на тавана в една пукнатина над лампата. Сега се спуснах право надолу, едновременно с това превръщайки се в гаргойл. Стоварих се право върху господаря си, сграбчих го безцеремонно за врата и, тъй като Джабор беше препречил прозореца, подскочих към вратата.
Действията ми останаха почти незабелязани: магьосниците бяха заети с друго. Обвит в защитния си възел, Ъндъруд запрати една пращяща светкавица от син огън към Лавлейс. Тя го удари право в гърдите и изчезна. Амулета на Самарканд беше поел силата й.
Потроших вратата, минах през нея с момчето под мишница и се отправих нагоре по стълбите. Още не бях стигнал догоре, когато огромна експлозия разтърси коридора отзад и ни запрати право към насрещната стена. Ударът ме заслепи. Докато лежах, зашеметен за секунда, чух няколко последователни оглушителни трясъка. Атаката на Джабор явно беше прекалено силна: звучеше сякаш целият етаж на нивото на кабинета беше поддал пред нея97.
97
Толкова типично за Джабор. Той просто е от онзи тип, който с удоволствие би отрязал клона, на който седи или пък сам би се забил в тотално безизходно положение. Е, ако му се позволеше да действа свободно. Което не беше направено.