Не ми отне много време да се съвзема и да се изправя на крака, но ако щете вярвайте, за тези няколко секунди онова загубено момче беше изчезнало. Мярнах го горе на следващата площадка. Търчеше към стълбите. Само че надолу.
Разтърсих глава невярващо. Какво му бях казал за забъркването в проблеми? Вече беше се наврял право в ръцете на Лавлейс и с това бе рискувал живота и на двама ни. А ето го и сега, най-вероятно се насочваше право към Джабор. Напълно правилно би било да бяга, за да спаси мизерния си живот, но поне да го правеше в правилната посока. Размахах криле и започнах да го преследвам безжалостно.
Второто златно правило при бягство гласи: не вдигай излишен шум. Като стигна до приземния етаж, чух как брутално го нарушава с рев, който прокънтя по цялото стълбище:
— Госпожо Ъндъруд! Госпожо Ъндъруд! Къде сте? — Виковете му ечаха дори по-силно от трясъците, изпълващи цялата къща.
Направих отегчена гримаса и изминах и последните стълби, за да видя, че коридорът вече се пълни с облаци дим. В дъното му танцуваше блещукаща червена светлина. Момчето беше пред мен — виждах го как се препъва, тичайки към огъня.
— Госпожо Ъндъруд!
Нещо се раздвижи далеч навътре в дима. Беше фигура, прегърбена в един ъгъл, зад преграда от пламтящи огнени езици. Момчето също я видя. Заклатушка се към нея. Забързах се и протегнах нокти.
— Госпожо Ъндъруд? Вие ли…?
Фигурата се изправи. Имаше глава на звяр.
Момчето отвори уста да изкрещи. Точно в този момент го настигнах и го хванах през кръста. Аха да изпищи ужасено.
— Аз съм, идиот такъв. — Задърпах го назад към стълбите. — То идва да те убие. Искаш ли да умреш заедно с господаря си?
Лицето му изразяваше объркване. Думите го шокираха. Не мисля, че до този момент наистина разбираше какво се случва, въпреки че всичко ставаше пред очите му. Но се радвах, че го казах; беше време да научи какви са последствията от действията му.
Джабор пристъпи през огнената стена. Кожата му лъщеше сякаш бе намазана с олио; танцуващите пламъци се отразяваха по него, докато крачеше през коридора.
Отново тръгнахме по стълбите. Крайниците ме боляха от тежестта на господаря ми. Краката му се влачеха; изглеждаше неспособен да се движи.
— Нагоре — изръмжах. — Къщата е долепена до съседните. Ще опитаме през покрива.
Той успя да измънка.
— Моят господар…
— Е мъртъв — казах аз. — Най-вероятно погълнат цял. — Най-добре беше да се изразявам точно.
— Но госпожа Ъндъруд…
— Без съмнение е при съпруга си. Вече не можеш да й помогнеш.
И тук, ако щете вярвайте, глупакът започна да се бори, размахвайки хилавите си юмруци.
— Не! — извика той. — Аз съм виновен! Трябва да я намеря…! — Гърчеше се като змиорка, изплъзваше се от хватката ми. Само след секунда щеше да се прехвърли през парапета на стълбището и да падне право в нежните ръце на Джабор. Изпсувах цветисто98 и, стисвайки го за ухото, го задърпах нагоре по стълбите.
— Спри да се дърпаш! — казах му. — Не направи ли достатъчно безполезни жестове за днес?
— Госпожа Ъндъруд…
— Не би искала и ти да умреш — осмелих се да изкажа предположение99. — Да, грешката е твоя, но, ъъъ, недей да виниш себе си. Животът е за живите…, а, ъъъ… О, както и да е. — Омръзна ми100.
Не знам дали беше заради мъдрите ми слова, но момчето спря да се противи. Бях сложил ръка около врата му и го влачех нагоре, завивайки зад всеки следващ ъгъл, наполовина летейки, наполовина ходейки толкова бързо, колкото беше възможно. Стигнахме втората площадка и продължихме нататък, нагоре по стълбището към таванската стая. Точно под нас стъпалата скърцаха и се разтрошаваха под стъпките на Джабор.
Докато стигнахме горе, господарят ми се беше възстановил достатъчно, за да върви залитайки почти без чужда помощ. И така, подобно на безнадеждната двойка в трикрако състезание101, която се влачи най-отзад на фона на съчувствените аплодисменти, ние стигнахме таванската стая все още живи. Което, предполагам, не беше никак малко.
— Прозореца! — казах аз. — Трябва да се качим на покрива! — Изблъсках Натаниел към капандурата и я блъснах с юмрук. Вътре нахлу студен въздух. Прелетях през дупката, кацнах на покрива и протегнах ръка назад в стаята. — Хайде — рекох, — излизай.
100
Психологията от този вид не е от силните ми страни. Нямам никаква представа какво мотивира повечето човеци, пък и изобщо не ми пука. При магьосниците обикновено е съвсем просто: те спадат към три различни ясно обособени групи, мотивирани от амбиция, лакомия или параноя. Например Ъндъруд, от това което видях, беше от параноичния тип. Лавлейс ли? Лесна работа — от цялото му тяло струеше амбиция като някаква противна миризма. Момчето също беше от амбициозните, но той все още бе млад и неоформен. Оттук идваше и този внезапен, нелеп изблик на алтруизъм.
101
Състезание за пробягване на определено разстояние, при което десният крак на единия състезател е завързан за левия крак на другия. — Бел.прев.