Но за мое изумление, проклетото момче се колебаеше. Довлече се до единия ъгъл на стаята, наведе се и вдигна нещо. Беше гадателското му стъкло. Не можех да повярвам! По петите го следваше смъртта с глава на чакал, а той се мотаеше заради това? Чак след това, с все още безизразно лице, дойде бавно до капандурата.
Има едно хубаво нещо в Джабор. Бавен е. Отне му известно време да се справи с измамното разположение на стълбите. Ако ни преследваше Факарл, щеше да успее да ни изпревари, да заключи и да сложи решетки на капандурата, а може би и да я обзаведе с чудесни нови ролетни щори преди да стигнем дотам. И все пак господарят ми беше толкова муден, че едва беше успял да стигне до ръката ми, когато на стълбите най-накрая се появи Джабор, от чието тяло изскачаха искри и подпалваха всичко платнено в къщата около него. Забеляза момчето, вдигна ръка и пристъпи напред.
И хубаво си прасна главата в ниската врата на таванската стая.
Това ми даде мига, от който се нуждаех. Извъртях се надолу през капандурата, придържайки се с крака като гибон, сграбчих момчето под мишницата и се залюлях обратно нагоре и навън през дупката. Докато падахме върху керемидите, от капандурата изригна огнено кълбо. Цялата сграда се разтресе.
Ако го бях оставил, момчето щеше да си лежи тук цяла нощ, взрян в звездите със стъклен поглед. Май беше в шок. Може би никой досега не се беше опитвал сериозно да го убие. А аз, съответно, имах добри реакции, породени от дългата ми практика: след миг бях отново на крака, вдигнах го и го повлякох, трополейки по наклонения покрив, като се захващах с нокти.
Насочих се към най-близкия комин и, хвърляйки момчето зад него, погледнах назад, откъдето бяхме дошли. Горещината отдолу си казваше своето: керемидите се разместваха, през пролуките между тях танцуваха малки пламъчета. Някъде се пропука и поддаде голяма дървена греда.
При капандурата имаше движение: от огъня излетя гигантска черна птица с разперени криле. Кацна на върха на покрива и промени формата си. Джабор се оглеждаше на всички страни. Шмугнах се зад комина и бързо хвърлих поглед напред.
Нямаше и следа от никой от другите роби на Лавлейс: никакви джинове, липсваха и наблюдателни сфери. Може би след като си беше върнал Амулета, той смяташе, че няма нужда от тях. Разчиташе на Джабор.
Къщите на улицата бяха долепени една до друга: това ни даваше широк път за бягство, простиращ се върху поредицата от свързаните покриви. Отляво покривите изглеждаха като тъмен рафт над осветената от улични лампи широка улица. Отдясно бяха надвесени над големите тъмни градини, обрасли с дървета и храсти. Малко по-нататък едно дърво беше оставено да расте близо до къщата. В това имаше потенциал.
Но момчето още не се беше съвзело. Не можех да разчитам на бързо придвижване от него. Джабор щеше да ни закове с Детонация преди да сме изминали и пет метра.
Рискувах да надникна бързо иззад ръба на тухлите. Джабор се приближаваше, леко свел глава, душейки нашите следи. Нямаше да мине много време преди да отгатне скривалището ни и да изпепели комина. Точно сега му беше времето да измисля някой брилянтен, непоклатим план.
И понеже не успях да го направя, аз импровизирах.
Оставяйки момчето да лежи, се издигнах иззад комина във формата на гаргойл. Джабор ме видя. В момента, в който стреля, аз прибрах крилете си за момент, за да мога мигновено да пропадна във въздуха. Детонацията прелетя над сведената ми глава, описа дъга над покрива и се взриви безвредно102 някъде на улицата отвъд. Размахах отново криле и се издигнах към Джабор, постоянно наблюдавайки малките огнени пламъчета, които се издигаха около краката му; те напукваха керемидите и обгаряха дървото отдолу, придържащо покрива.
Вдигнах нокти в помирителен жест.
— Не можем ли да го обсъдим? Може господарят ти да иска момчето живо.
Джабор никога не е обичал празните приказки. Още един пропуснат изстрел, който без малко да уцели, почти прекрати спора с мен. Летях бързо в спирала около него, задържайки го колкото беше възможно по-близо до същото място. С всеки негов изстрел, силата на стрелбата отслабваше тази част от покрива, върху която стоеше; всеки път когато това се случеше, покривът трепереше все по-силно. Но енергията ми свършваше — резките ми маневри ставаха все по-мудни. Крайчецът на една Детонация засегна крилото ми и се строполих на керемидите.
Джабор пристъпи напред.
Вдигнах ръка и дадох ответен изстрел. Беше слаб и летеше ниско, прекалено ниско, за да го притесни. Удари керемидите точно пред краката му. Той дори не трепна. Вместо това се изсмя триумфално…