… което беше прекъснато от сриването на цялата част от покрива под него. Основната греда, която се простираше по дължината на сградата, се счупи на две; напречните греди паднаха; дървото, мазилката, както и керемида след керемида паднаха в огнения ад на къщата отдолу, повличайки Джабор със себе си. Явно се стовари от доста високо — през четири горящи етажа, чак до мазето под земята. Голяма част от къщата се бе срутила право отгоре му.
През дупката с пукане се издигаха пламъци. На мен, докато се хващах за ръба на комина и се прехвърлях през него към оттатъшната страна, това ми прозвуча като серия аплодисменти.
Момчето се беше свило там, с безизразни очи, вторачено в тъмнината.
— Спечелих ни няколко минути — казах, — но нямаме време за губене. Мърдай.
Не знам дали го направи заради дружелюбния тон в гласа ми, но успя да се вдигне на крака достатъчно бързо. Обаче после тръгна, влачейки се по покрива със скоростта и елегантността на ходещ труп. С това темпо щеше да му отнеме цяла седмица да се приближи до дървото. Дори старец с две стъклени очи би го настигнал, да не говорим за някой сърдит джин. Погледнах назад. Засега нямаше и следа от преследване — само пламъци, издигащи се с рев през дупката. Без да губя дори миг, призовах всичките си останали сили и преметнах момчето през рамо. После хукнах колкото можех по-бързо по покрива.
След четири къщи се изравнихме с дървото — една вечнозелена ела. Най-близките клони бяха отдалечени само на четири метра. Но преди това се нуждаех от почивка. Хвърлих момчето на керемидите и отново проверих зад нас. Нищо. Джабор си имаше проблеми. Представих си го как вилнее из огнения ад на мазето, погребан под тонове горящи отломки, борейки се да се измъкне…
Внезапно сред пламъците се появи движение. Беше време да тръгваме.
Не дадох на момчето възможност да се паникьоса. Грабвайки го за кръста, изтичах надолу по покрива и отскочих от ръба. То не издаде нито звук, докато описвахме дъга във въздуха, оцветени в оранжево от светлината на огъня. Крилата ми пляскаха отчаяно и ни придържаха във въздуха достатъчно дълго, докато накрая се врязахме в короната на вечнозеленото дърво. Клоните ни удряха, мушкаха и се чупеха.
Прегърнах ствола и не позволих да паднем. Момчето се закрепи на един клон. Погледнах назад към къщата. На фона на огъня бавно и неотклонно се придвижваше тъмен силует.
Хванах ствола малко по-хлабаво и двамата се плъзнахме надолу. При спускането кората се белеше при допира с всеки мой нокът. Приземихме се на мократа трева в тъмницата в основата на дървото.
Изправих момчето отново на крака.
— Сега — пълна тишина! — прошепнах аз. — И се придържай под дърветата.
После аз и господарят ми започнахме да се промъкваме през мократа и тъмна градина, докато воят на пожарните се приближаваше по улицата оттатък и поредната огромна греда рухваше в пламтящите руини на къщата на неговия господар.
Част трета
31
Над счупеното стъкло небето просветля. Непрекъснатият дъжд, който валеше от зори, постепенно спря. Натаниел кихна.
Лондон се събуждаше. По пътя отдолу се появиха първите превозни средства: мръсни червени автобуси с ревящи двигатели, превозващи първите пътници към работните им места в центъра на града; няколко случайни коли, свирещи с клаксони по всеки, който пресичаше пътя им. Имаше и велосипедисти, въртящи педалите, приведени под тежките си балтони.
Малко по малко магазините отсреща започнаха да отварят. Появяваха се собствениците и със силно тракане вдигаха металните охранителни решетки от прозорците. Оправяха се витрините: месарят хвърляше дебели розови резени месо върху емайлираните рафтове; вестникарят окачи една стойка със списания над касовия апарат. До него, фурните на пекаря бяха загрети вече от няколко часа. По улицата се носеше топъл въздух с аромат на хляб и захаросани понички и стигаше до Натаниел, който трепереше гладен в празната стая.
В един страничен път наблизо се оформяше малко пазарче. Кънтяха викове, някои весели, други дрезгави и гърлени. Разни момчета трополяха, търкаляйки метални варели или бутайки ръчни колички, препълнени със зеленчуци. Една полицейска кола отмина на север, намали като мина покрай пазара, после ускори с рев и изчезна.
Слънцето все още беше ниско над покривите, приличащо на бледожълт диск, обгърнат от мараня.
В такава сутрин госпожа Ъндъруд щеше да е заета да приготвя закуската.
Вече я виждаше пред себе си: дребна, работлива, постоянно весела, щъкаше из кухнята, тракаше с тиганите по печката, режеше домати, пъхаше филийки в тостера… Очакваше го да слезе при нея.