В друга сутрин това щеше да е така. Но сега кухнята я нямаше. Нямаше я и къщата. И госпожа Ъндъруд, госпожа Ъндъруд също я…
Прииска му се да заплаче, лицето му копнееше за това. Сякаш някаква приливна вълна от емоции беше заприщена там, готова да се излее. Но очите му останаха сухи. Не можеше да се отприщи. Той се взираше в нарастващото оживление на улицата отдолу, без да вижда и частица от него, безчувствен към студа, който се впиваше в костите му. Колчем затвореше очи, в съзнанието му танцуваше трептяща бяла сянка — видението на пламъците.
Госпожа Ъндъруд беше…
Натаниел потръпна и пое дълбоко въздух. Сложи ръце в джобовете на панталона и с пръстите си почувства допира на гладкия бронзов диск. Стресна се и отдръпна ръката си. Цялото му тяло потрепера от студ. Сякаш мозъкът му беше замръзнал.
За господаря си беше направил всичко, което можеше. Но нея — точно нея трябваше да предупреди, да я измъкне от къщата преди да се случи. Вместо това той…
Трябваше да помисли. Не му беше сега времето да… Трябваше да реши какво да прави, иначе беше загубен.
През половината нощ бягаше като луд през градините и задните улички на Лондон, с празни очи и широко отворена уста. Помнеше това само като поредица от прибежки в мрака, катерене по стени и тичане под уличните лампи, прошепнати заповеди, на които автоматично се бе подчинявал. Още усещаше как се притискаше към студените тухлени стени, после се провираше през храстите, нарязваше се, натъртваше се, подгизнал до кости. Веднъж, преди да му бъде даден отбой, той се беше скрил, както на него му се струваше за часове, в основата на купчина тор, с лице притиснато към лепкавата маса. Вече му изглеждаше почти като сън.
По време на цялото това бягство си бе припомнял ужаса на лицето на Ъндъруд и главата на чакала, изникваща от пламъците. Това също му изглеждаше нереално. Като сън в съня.
Нямаше спомен за преследването, въпреки че на моменти беше доста опасно и напечено. Само жуженето на една търсеща сфера, странен химически мирис, донесен от вятъра: помнеше само това, докато — малко преди зазоряване — се бяха натъкнали на район с малки къщурки от червени тухли и множество задни улички и откриха запустялата сграда.
Тук, поне за момента, бе в безопасност. Имаше време да помисли, да реши какво да прави…
Но госпожа Ъндъруд беше…
— Студено е, нали? — рече нечий глас.
Натаниел се отдръпна от прозореца. Малко по-надалеч, от другия край на стаята с блестящи очи го наблюдаваше момчето, което всъщност не беше момче. Беше приел вид на облечено в дебели зимни дрехи дете — пухкаво яке, нови сини дънки, здрави кафяви ботуши, вълнена шапка. Изглеждаха много топли.
— Трепериш — каза момчето. — Но така или иначе, не си облечен като за зимни условия. С какво си под този пуловер? Май само с риза. И само си виж леките обувки. Сигурно целите са подгизнали.
Натаниел едва го чу. Умът му беше надалеч.
— Не му е тук мястото да си полугол — продължи момчето. — Само се огледай! Стените са напукани, на тавана има дупка… Изложени сме на прищевките на времето. Бррр! Студено е.
Намираха се на най-горния етаж на нещо, което очевидно е било обществена сграда. Стаята беше просторна, гола и празна, с варосани стени, на жълти и зелени петна от плесента. Край всяка стена се простираха множество редове от празни рафтове, покрити с прах, мръсотия и курешки. В някои от ъглите бяха сбутани жалки купчини дърво, които някога можеха да са били маси и столове. Високите прозорци гледаха към улицата, а надолу водеха мраморни стълби. Мястото миришеше на влага и разруха.
— Искаш ли да ти помогна със студа? — попита момчето, поглеждайки го през рамо. — Само трябва да кажеш.
Натаниел не отговори. Дъхът му се виждаше пред лицето.
Джинът се приближи малко.
— Мога да запаля огън — каза той. — Хубав и горещ. Мога да контролирам тази стихия доста добре. Гледай! — В средата на дланта му заблещука мъничко пламъче. — Всичкото това дърво тук ще отиде на вятъра… Какво всъщност според теб е било това място? Библиотека може би? Така мисля аз. Май на обикновените вече не им се позволява да четат много, нали? Винаги става така. — Пламъкът леко се увеличи. — Трябва само да поискаш, о, господарю мой. Ще го направя като услуга. Нали за това са приятелите.
Зъбите на Натаниел тракаха. Повече от всичко останало — дори повече от глада, който направо изяждаше стомаха му като куче — той се нуждаеше от топлина. Малкото пламъче затанцува и се завъртя.