Едуар Калик
Амундсен — последният викинг
ВЪВЕДЕНИЕ
Ето че изпълних една задача, която си бях поставил на младини: да напиша някой ден биографията на Роалд Амундсен. И нека сега благодаря на всички, които улесниха моята работа.
Най-напред благодаря на покойния професор Харалд Улрих Свердруп, научен сътрудник в експедициите на Амундсен. Като директор на Норвежкия институт за полярни проучвания, той ми беше в голяма помощ не само с документацията, която постави на мое разположение, но и с ценните сведения, със спомените и впечатленията си от времето на своето сътрудничество с норвежкия изследовател.
Разговорите ми с ръководителя на френските полярни експедиции Пол-Емил Виктор и материалът, който той ми предостави, бяха за мен извънредно ценни.
Най-искрени благодарности отправям към господин Хокон Бюге-Морт, норвежки писател и съветник при посолството в Париж, за съветите му и за важните документи, които постави на мое разположение.
Особено съм задължен на господин Рихтер, библиотекар в Института за полярни проучвания в Осло, както и на моя приятел физика Тор Халворсен, с които се съветвах по историческите и техническите въпроси и които направиха всичко, за да пресъздадат пред мен истинския образ на Амундсен и на борбата му за изследването на нашата планета.
ЕДУАР КАЛИК
I
ЕДНА КАТАСТРОФА РАЗТЪРСВА СВЕТА
Над Арктика, май, 1928 година
Една гигантска пура пробива гъстата мъгла и прелита над безбрежното ледено поле. Върху тялото й едва може да се разчете името „Италия“. В гондолата на колоса-дирижабъл, с вместимост повече от 19 000 куб. м, шестнадесет души воюват със смъртта.
Призрачният въздушен кораб е играчка на ветровете. В мъглата той изглежда като последния представител на някакъв предисторически звяр, който се бори да оцелее.
С грохота на моторите и свистенето на снежната буря се смесват дръзките разнозвучия на някаква фантастична музика. Кошмарна симфония сред царството на бялата самота. Човекът и машината са се съюзили в тази битка срещу природата, в тези запазени периметри на Борей1, който на времето запращаше на морското дъно пиратските кораби на викингите, дръзнали да се приближат до вечните ледове.
Колко много изследователи, чиито имена са записани завинаги върху леда, почиват в този подморски Пантеон!
Хората от „Италия“ знаят, че към тях са насочени погледите на цял свят. Те трябва на всяка цена да спечелят тази битка.
— Ние сме длъжни да изтърпим това изпитание и да го превъзмогнем! — зове комендантът своя екипаж. — Ако дирижабълът се разбие, това ще означава огромен провал за въздухоплаването! За нас — сигурна смърт, а за страната ни — скръб, защото този полет е символ на техническия напредък на нашата Италия!
В двадесетия век аргонавтите2 на Дуче вече не плават като моряците на императора с галери, а кръстосват незнайни земи с въздушни кораби.
Италианският печат пише надменно по повод експедицията с „Италия“:
„Полюсът не е монопол на народите от крайбрежието на Северния ледовит океан. Ние ще покажем на какво са способни италианците. Ние ще открием непознати земи и ще забием нашето знаме върху оста на света. През Полюса минава най-късият път между Европа и Америка и Полюсът ще бъде стратегическото място, където ще се изправят един срещу друг САЩ и СССР.“
Хората от полуострова, обгорели от слънцето, смятаха, че са призовани да пробият ледените прегради и да повлияят върху съдбата на света.
Построен и командуван от генерал Умберто Нобиле, „Италия“ е по-съвършен брат на дирижабъла „Норге“, използуван две години по-рано от експедицията Амундсен-Нобиле-Ейлсуърт, която през 1926 година прелетя от Шпицберген за Аляска над Северния полюс.
Днес „Италия“ се устремява на юг, към Свалбард3 (Студения бряг), към този печален архипелаг, подстъп за толкова настъпления срещу полярните крепости. От шестнадесетте човека, които съставляват екипажа, седем са участвували в експедицията с „Норге“. У тях не е заличен споменът за драматични мигове, изживени тогава, и преди всичко за онзи миг, когато иад бреговете на Аляска дирижабълът за малко не бе свален от ветровете. Смъртта вече се беше докосвала до тях!
В онзи ден големият изследовател Амундсен беше предрекъл:
— Ерата на дирижабъла свърши, започва ерата на самолета.
Но Нобиле, конструкторът на дирижабли, отказа да признае правотата на тази присъда и уважението и сърдечната дружба, която италианецът дотогава проявяваше към Амундсен, се превърнаха в дълбока вражда, в омраза, от която „вълкът на Арктика“ беше жестоко оскърбен. Затова за Нобиле полетът на „Италия“ беше в същото време и разплата.