Скоро Амундсен трябва да посочи хората, които ще го придружат. Той ще избере най-добрите!
— Ако други експедиции желаят да ни окажат помощ, непременно искам да приемем помощта им. Не може да става въпрос за надпреварата, когато трябва да се помогне някому! Мъглата ще започне да завладява тези области и трябва да се бърза!…
Амундсен се опита също да се свърже с Ейлсуърт, който в миналото му беше спътник на „Норге“, а преди една година — на хидропланите № 24 и 25. Обаче преговорите е Ейлсуърт не дадоха никакъв конкретен резултат. Нужни бяха 200 000 крони, а Ейлсуърт можеше да предложи много по-малко, недостатъчно за подготовката па една такава експедиция.
Докато Амундсен търси начин да помогне на „Италия“, той се чувствува като селянина на Хезиод, който страда пролет, като гледа нивите си, защото няма нито вол, нито рало да ги разоре.
Двестата пътника на „Чита ди Милано“, пуснал котва в Шпицберген, разсеяно слушаха радиопредаванията и пращаха лични и незначителни телеграми. Нямаха ли те какво да съобщят на близките си от „покрива на света“?
Докато конгресът на „средиземноморските туристи“ се забавляваше в добре затоплените салони на „Чита ди Милано“, деветимата оцелели от злополуката се притискаха един до друг в малката палатка — нищожно червено петънце върху плаващия лед. От часа на първото известие плаващото островче се беше отдалечило с още 60 километра от остров Карл XII.
На 30 май капитаните Мариано и Цапи предложиха да се опитат да стигнат пеш до брега.
Шведецът Малмгрен, като скандинавец, беше избран за „началник на патрула“.
Тримата пътешественици взеха 55 килограма храна.
На 3 юни един млад радиолюбител — Николай Шмит — чува в Архангелск вест от Нобиле по радиото:
— Намираме се на 57 километра североизточно от остров Карл XII.
Шмит предава тази вест на Москва.
Съветското правителство незабавно я препраща на италианското и норвежкото правителство.
От мястото па катастрофата Нобиле съобщава:
— Един малък спасителен екип под командуването нл опитни норвежци би могъл да стигне до нас и да ни помогне да излезем на брега.
Най-сетне радиотелеграфистът на „Чита ди Милано“ влиза във връзка е пострадалите. Запознава Нобиле с приготовленията за спасяването.
— Русите поставят на разположение ледоразбивачите „Малигия“ и „Красим“. Смелост!
Нобиле тревожно наблюдава хоризонта и небето…
Щом научава, че русите участвуват в спасяването, Нобиле се изпълва с надежда.
Случайността пожела Нобиле да падне с екипажа си недалеч от малък остров (80° 40′ — 25°), където през 1861 година бе идвал Е. А. Норденскилд. Островът носи иметй на шведския крал Карл XII (1697–1718).
„Може би — мислеше си Нобиле — русите, които победиха Карл XII при Полтава, ще дойдат да пи спасят със своите ледоразбивачи или със самолет!“
СЪВЕСТТА НА ФРАНЦИЯ
На 13 юни френските вестници съобщиха, че опитите на Амундсен са се провалили по липса на средства. Но Амундсен продължаваше да се надява. Той знаеше, че капитан Гилбо беше приготвил самолет, за да прелети пад Атлантика.
Тогава на сцената се появи Фредрик Пегерсон, председател на Норвежката търговска камара в Париж. Той се свърза с норвежкия министър в Париж Ведел Ярлсберг и с министъра на френския флот г-н Лейг. Споразумяха се да поверят на Амундсен хидроплана „Латам 47“, който правеше пробни летения в Кодбек ан Ко, преди да прелети Атлантика. Тази машина, армирана със стомана, тежка, не беше удобна за кацане на полярните ледове. Снабден с два мотора „Фармаи“ по 500 конски сили единият и с радиопредавател на дълги вълни — ето единствения самолет на разположение.
Когато узна, че Гилбо и другарите му ще тръгнат на помощ на Нобиле под ръководството на Амундсен, авиаторът дьо Кювервил от екипажа на „Латам“ изказа желание да участвува в експедицията, макар че по това време се намираше в болница, където бяха отрязали три пръста от ръката му, ранена при злополука.
За един сърцат човек подобен случай да прояви храбростта си не се удава всеки ден.
Когато Гилбо започна да го разубеждава, той отговори просто:
— Няма що. Решил съм да тръгна и нищо не ще ме спре, нито дори болницата…
Пред неотстъпната му воля склониха да го пуснат да заеме мястото си па „Латам“.
Въпросът със самолета беше разрешен, по пред Амундсен стоеше друг въпрос.
Трябваше да се намерят достатъчно пари за останалите разноски. Амундсен решава да събере бижутата си, ордените, медалите и златните кръстове и да ли продаде на златар, защото освен всичко друго искаше да изплати докрай дълговете си, преди да тръгне. Никой нищо не биваше да загуби заради него. Преди да напусне Осло, разделяйки се със своя адвокат, Амундсен му каза: