Същия ден в 17 часа „Чита ди Милано“ съобщи на „Красни“ къде се намира „червената палатка“ — 10 километра на югозапад.
На 12 юли е 21 часа русите забелязаха дим. Половин час по-късно, сред неописуема радост, стигнаха ледения бряг на Бялата мечка — 80° 38′ и 29° 13′.
Тук бяха капитан Вилиери, инженер Трояни, професор Бехоунек, Цечони и радиотелеграфистът Биаджи, който предаде последното съобщение:
„Напускайки ледения блок, с признателност отправяме мислите си към всички, които взеха участие аз спасяването ни. Поздрав на нашия любим генерал Набиле.“
На ледения блок от 350 м/120 м не остана нищо, нито дори повреденият самолет на Лундборг. Русите бяха натоварили всичко.
Самойлович изпрати две телеграми — едната до Москва, другата до Нобиле.
На борда на „Красни“ спасените се подкрепиха с хубаво ядене и водка, която им поднесоха келнери в бели сака. Бехоунек благодари от името на всички оцелели от италианската експедиция. Той изрази голямата им скръб за изчезването на Амундсен и горещо благодари на професор Самойлович. За съветския учен норвежкият изследовател не бе загинал, той бе влязъл в Пантеона на големите пионери-изследователи. Влязъл бе там като борец за разбирателство между хората. Той вечно ще живее. Бъдещите поколения ще тачат неговото дело и той ще бъде факлонсеец на учените, които ще се впуснат към нови завоевания.
Световната общественост не искаше да повярва, че Амундсен е загинал — този ас, излизал като победител от всички състезания. Не беше ли издържал той през 1925 година три седмици върху плаващия лед заедно със своя екипаж, когато се опита да стигне до Полюса с хидропланите № 24 и № 25?
Приятелите на Амундсен прожектираха филмите, направени по време на това приключение. От тях лъхаше оптимизъм. Търсенията щяха да продължат.
Мусолини изпрати на Самойлович най-гореща благодарност, а италианският печат изливаше гнева си върху Нобиле и го обвиняваше, че е извършил шантаж към режима, като е организирал експедицията за Северния полюс.
Както корабните капитани се явяват на съд, когато корабът им потъне, така и Нобиле трябваше да отговаря за загубата на „Италия“ пред комисия, председателствувана от адмирал Умберто Гани. Трябваше да се намери изкупителна жертва за тази… арктическа Полтава.
Комисията изказа трогателна почит към паметта на всички, които дадоха живота си по време на експедицията и по време на спасяването.
Но цялата отговорност бе хвърлена върху Нобиле, като че италианското правителство, Ватикана и град Милано не бяха одобрили предварително този „парад“! Фашистките вестници получиха нареждане да не свързват името на Дуче с експедицията, която завърши с пълен провал. Но ако беше излязла сполучлива — каква чест за режима щеше да бъде!
Вестниците твърдяха дори, че Мусолини бил против изпълнението на този проект. Но ние знаем добре, че той настоя Амундсен да тръгне под италианско знаме и че лично присъствуваше на тържеството при предаването на „Норге“ на норвежците и помним шумната пропаганда на италианския печат по случай отпътуването на „Италия“.
„От тръгването до окончателната катастрофа около нас витаеше някаква злокобна съдба. Цялото ни пътешествие беше верига от злополучни събития и период на несрета“ — пише чешкият физик Бехоунек. Тази констатация дава поразителна картина за трудностите и несигурността на летенето с дирижабъл.
В същото време продължаваше търсенето на „Латам“. Пред неуспешните усилия да го открият някои предположиха, че „Латам 47“ е навлязъл в зона на мъгли северно от Тромсьо. Макар че хидропланът беше пригоден да лети и да плава без видимост, съоръженията му далеч не можеха да се сравнят с днешните. При мъгла ориентирането представляваше допълнителна трудност.
Дълго време след изчезването на „Латам“ специалистите се бяха вкопчили в надеждата, че при по-усилено търсене може би ще открият останките на Амундсен и другарите му.
Нали Нансен беше прекарал години наред върху плаващия лед?
Но великият изследовател се върна в чудесно физическо състояние: беше станал по силен, по-мускулест, благодарение на лова и на припасите, с които бе разполагал.
Амундсен и неговите хора са по-добре екипирани и може би са още някъде по леда. Други специалисти смятаха, че хидропланът е паднал в морето между Шпицберген и Тромсьо и че няма никаква надежда да се намерят телата на нещастниците. Подхвърляни от вълните, отвлечени от теченията, те може би са потънали в морските глъбини.
Невъзможно беше хората да са имали щастието да се заловят за някоя отломка от хидроплана. Но и в такъв случай би им липсвала вода за лиене и храна и те биха станали жертва на морските птици, които се стрелват от небето, щом забележат плячка. Ако се приеме, че са могли да стигнат брега на Шпицберген, носени от течението, тогава, изтощени и без оръжие, са били изядени от мечките. Може би някой ден ще се намерят костите им, разпръснати по бреговете на Шпицберген.