— Мамо, нали по света няма да се намерят толкова жестоки хора, които да убият бяла мечка?
— Намират се, детето ми, и я убиват, защото тя е кръвожадно животно.
— Кръвожадно животно ли? Аз, когато порасна, ше нося храна на малките бели мечета.
Отговорът на майката смущава детето. То не може да повярва, че тромавата мечка може да бъде толкова зла.
И майката и синът се връщат в жилището, което бащата е купил в едно от предградията. Роалд като че ли се отегчава в този нов дом. Всъщност жилището е твърде приятно. Къщата е едноетажна, дървена, боядисана в светли тонове. Обгражда я малък парк и я развеселяват гъсти лехи цветя.
Къщата била построена през 1851 година от корабния капитан В. Хафнер, когото крал Оскар I взел за възпитател на своя син — по-късно крал Оскар II. Като признание за качествата му на възпитател, кралят подарил на капитана това имение.
Хафнер нарекъл имението си Ураниенборг, защото освен капитан и възпитател той бил и забележителен учен. Под разни небеса през дългите часове на нощно дежурство на кораба той съзерцавал звездите. Увлечен в изучаването им, той си построил на един хълм близо до Християнин малка частна обсерватория и избрал за нейна покровителка Урания — музата на астрономията. И ето йенс Амундсен беше купил парцела с къщата на моряка-възпитател-астроном.
Подобно на първия собственик на къщата Роалд иска всичко да знае. Морето, небето, хората и животните привличат вниманието му. Той се учи в лицея. Когато баща му умира, Роалд още не е навършил четиринадесет години. И тримата му братя, вече са започнали да печелят и са напуснали бащиния дом. Роалд продължава да живее с майка си спокойно и затворено. Горката жена е обзета само от една мисъл: да не позволи някога любимият й син да чуе на свой ред вълшебния глас на сирените. Безшумно, без стълкновения, е упоритостта на мравка тя се опитва да го насочи към някоя по-малко „опасна“ кариера.
Като капки вода, които падат постоянно на едно и също място, го разяждат неуморно повтаряните майчини думи:
— Да, Роалд, ти ще учиш медицина … Болестите за жалост са толкова много на тази земя … Има ли по-благородна задача от тая да ги лекуваш? … И после, колко радостно ще ми бъде да чувам в неделя след черква да ми казват: „Вашият син, госпожо, е най-добрият лекар в страната; искам само той да ме лекува.“
Без да каже дума, Роалд нежно се вглежда със светлите си очи в издълбаното от бръчки лице; после пак се навежда над книгите си.
Вечер, преди да заспи, той взема любимата книга, разлиства я, прочита няколко страници и на светлината на нощната лампа започва да мечтае, да преживява онова, което е прочел. Любимата му книга — това е пътеписът на сър Джон Франклин, големия английски мореплавател, загинал из ледовитите земи на далечния Канадски север.
Книгата се плъзва на пода, Роалд не забелязва това. Фантазията-вълшебница вдига магическа пръчка и в мечтите на Роалд изплува неговият герой …
ЕДНА КОШМАРНА ОДИСЕЯ
Младият лейтенант Франклин е натоварен от британското адмиралтейство да изготви карта на пустинните райони в съседство с Хъдсъновия залив. Безброй пъти той е устоявал на умората, на студа, на гладната смърт в гъстите гори. Искрящите от ледени кристали борове са същински коледни дръвчета. Сред тях, размахвайки камшик, дядо Мраз е подкарал бързо впрегнатите в шейната елени.
Осемнадесет дни офицерът и другарите му се хранят само с противен бульон от животински кокали, намерени в изоставен преди година индиански бивак.
Нападнат веднъж от тези червенокожи, станали човекоядци от глад, Франклин е принуден, за да не бъде изяден, да застреля нападателя с точен изстрел на дългия си пистолет …
Сред най-сурови изпитания английският изследовател не губи кураж. Когато след шестгодишни усилия се връща в своята, родна Англия, той е убеден, че отвъд сто и петдесетия градус западна дължина, който той не е могъл да мине, има Северозападен проход. Още по времето на крал Хенрих VII англичаните Торн, Уйлоуджи, Хъдсън, Бафин, Рос и холандецът Баренц напразно бяха търсили този път.
Картините се редуват една след друга във въображението на детето. Тридесет години са изминали оттогава… Франклин е прекосил всички морета по земното кълбо. Ето го сега със златни нашивки на пагоните — адмирал и губернатор на Тасмания.
Той седи на, трон под една кокосова палма и държи в ръка като скиптър далекогледа си. Приема почестите на тъмнокожи туземци със ситно къдрави коси и с промушени от дълги кокалени игли ноздри … Но въпреки тези почести суровият моряк е обзет от носталгия към самотните безбрежни ледове. Той е шейсетгодишен и бакенбардите му са побелели. Англичаните искат да победят загадъчния Северозападен проход. И когато в Лондон вземат решение да изпратят експедиция да го търси, Франклин моли да възложат нему командуването…