Майката чувствува, че то вече се е устремило по свой път, че изведнъж е закоравяло. Страхува се, че ще го загуби. Тогава — за да го приласкае и защото познава силата на сълзите — заплаква. Навежда се над него и като се старае да придаде убедителен тон на гласа си, проплаква на ухото му:
— Обещай ми, скъпи мой, че никога вече няма да ме тревожиш с такива желания! Те ме правят много нещастна. Братята ти вече се пръскаха по света и аз се надявам, че ти няма да ме напуснеш … и чай-вече … никога не ми говори за Китай!…
Тя хлипа; Роалд може да разбере само една дума в задавения глас на майка си:
— Кули, кули…
Роалд не може да устои на силата на сълзите, стремително привлича към себе си своята изтерзана, скъпа майка. Целува я и твърдо обещава:
— Приемам, мамо, никога вече няма да ти говоря за това!
Но когато тя си отива, малко поуспокоена, той пак продължава да мисли за тайните на Арктика и за тази дума „кули“, която накара майка му почти да се задуши.
Когато излиза от училище, Роалд скита из пристанището, възхищава се на платноходките със стройни мачти, бъбри с моряците, разпитва за тюлените и за китовете рибарите, които спокойно смучат лулите си, седнали на кея, където е хвърлил котва солидният им кораб.
Вечерта той си припомня техните обаятелни разкази. Роалд знае за суровите условия на живот в Арктика: студ, който напуква кожата, заскрежава лицата, хапе носовете, слепя клепачите и разрушава тъканите. Той знае и за ослепяващата сила на отражението на слънчевите лъчи, и за еднообразната зимна нощ — било на борда на скованите от леда кораби, било в опушените и смрадливи убежища, в които шест месеца трябва да се чака пролетта. Той знае също така и за ужасната скука, която изтощава нервите, поражда омраза и понякога довежда до лудост, до убийство … Но гой има представа също и за сладостта на неограничената свобода, за презрението към условностите, за вечната борба с животните и природата и за гордото задоволство, което човек изпитва след победата над тях.
От рибарите Роалд се научи на търпение, на примирение към всекидневната нищета, а от ловците дошли за няколко дни в големия град да прахосат цяло състояние, натрупано чрез лишения, се научи да презира парите и да цени практическия опит, толкова нужен на смелите изследователи на Арктика.
Роалд е слушал от всички тези хора разкази за техните мечти: тих, безбурен живот в дървена къщичка с градинка, която те да обработват сами, щастливи вечери с работлива стопанка и весели дечица под равната светлина на лампата. И все пак ги бе виждал една година по-късно един след друг отново да поемат омаяни към необятните ледени простори. Роалд е вече на петнайсет години. Използува всяка свободна минута да се разхожда по кейовете и да наблюдава сновящите платноходки. Види ли кораб да потегля към морската шир, той въздиша:
— Ах! Защо ли не вземат и мен!…
Един ден, когато гледаше как разтоварваха тюленови кожи, той не устоя на изкушението и заговори един моряк. Попита го как се ловят тюлени.
Морякът не чака да го молят. Разказа му как екипажът слязъл от кораба и избил цяло стадо тюлени някъде в Бяло море.
— Изклахме тюлените с ножове и ледът се покри с алена кръв.
— А, малките заклахте ли? — пита Роалд с треперещ глас.
— Ами че да! — отговаря морякът. — Кожата им струва два пъти по-скъпо.
— Не, не сте направили това! — казва детето възмутено. — Моето момче, знай, че там, в Арктика, ако искаш да живееш, трябва да убиваш.
В този момент Роалд разбира, че има три категории мореплаватели: моряк, рибар и изследовател. Решението е взето. Той никога няма да бъде изтребител на животни.
Единствените видове спорт, които момчето упражнява след училище, са ски и футбол. То си мисли главно, че ските могат да му бъдат полезни един ден. Та не е ли това необходимост за един полярен изследовател?
За да се закали, Роалд системно и сериозно тренира. В дългите разходки той чувствува силата на мускулите си и пълната свобода. Съседът му Карстен Борхгревинк често го придружава. Също като Роалд и той обича снега и чистия въздух. Каква радост изпитват двамата, когато се спускат заедно по заснежените склонове с добре смазани ски! Двайсет километра из планината за тях са играчка.
Но на връщане Роалд трябва да скрие ските си от страх, че майка му ще почне да се вайка. Не всякога успява обаче. Много често майка му го чака и го гълчи.
— Имаш ли ум, момчето ми, да се бавиш толкова на студа, когато всеки здраво е залостил вратата си и се е сврял на топло край огнището? Девет часът минава. Яденето отдавна е готово. Ти наистина смяташ къщата ни за хан. Какво ще кажат съседите? Че те възпитавам много лошо, докато аз се съсипвам, за да те отгледам както трябва.