Но за норвежеца Амундсен дисциплината е главен фактор за успех в една такава експедиция, затова той запазва своите впечатления за себе си.
Положението се влошава ужасно, когато в далечината се очертава Земя Грейъм. Айсбергите стават все повече, ветровете — все по-силни. Страшна буря се развихря, когато „Белгика“ плува между скалите над това непознато морско дъно. Бреговете са покрити с ледове и всеки миг има опасност корабът да се разбие в някоя подводна скала.
Позовавайки се на своя опит от пътуванията си в полярните морета, Амундсен тактично съветва капитана да вземе посока към север; така, носен от урагана, корабът ще може да стигне до свободно море.
Герлаш, изглежда, не одобрява мнението му; капитанът — още по-малко.
— Ако ви послушам, лейтенант, ще загубим скъпо време. Смятам за нужно да ви припомня, че целта на нашата експедиция не е Северният, а Южният полюс. Вие като че ли сте забравили това.
Нямаше време за губене. На Амундсен не му беше до шеги.
— Когато се плава по неизвестни места — каза той, — най-добър е методът на алпиниста. Ако иска да изкачи трудна стръмнина, той пълзи.
— Именно това смятам да направя и аз, но на юг. Бурята ще остане зад гърба ни.
— Както искате.
И младият офицер се затваря в своята кабина, подобно на Ахил, който се оттегля в шатрата си.
Когато Роалд се качва на мостика да поеме дежурството си, „Белгика“ е скован между ледени блокове; започва дрейфуването. То продължава тринадесет месеца.
Да, цели тринадесет месеца при нечовешки студ, който заставя екипажа да стои само в трюмовете на кораба. Блъскан от ледовете, „Белгика“ се лута във водите край Земя Грейъм. Ребрата на кораба, пукат от страшния натиск и пъшкането им се смесва с гърма от блъскането на плаващите ледове. Грохотът е толкова силен, че става невъзможно да се разговаря, а принудителното мълчание още повече засилва тревогата на екипажа.
За да се отслабят ударите, които заплашват да разбият кораба, е нужен предпазителен пояс. Всичко би било наред, ако има дюшеци. Но няма. На Амундсен и Кук хрумва идеята да използуват вместо дюшеци пингвинови и тюленови кожи, натъпкани със слама, които ще играят ролята на амортизатори…
Идеята е добра. Ползата от нея е, че се повишава духът на екипажа, а корабът се предпазва от разбиване.
Пингвини има достатъчно. Часове наред хората избиват нещастните птици, дерат ги и ги тъпчат със слама…
По заповед на капитана месото на избитите през тази Вартоломеева нощ пингвини и тюлени трябва да бъде хвърлено в морето. Но Амундсен отказва да изпълни заповедта и складират месото в скривалища, „издълбани“ в леда.
Запасите от храна намаляват; хората от екипажа искат да вземат от тези месни резерви. Главният щаб на „Белгика“, от страх да не би месото вече да се е развалило и преди всичко от отвращение, забранява консумацията му.
Дажбите все повече намаляват. А времето тече. Изминават месеци. Появява се скорбутът — този бич за моряците… Кръвоизлив от венците и езика. Оголваме на зъбите. Силна треска. Двама моряци полудяват…
— Върнете ме колкото може по-скоро, иначе ще избия всички ви! — крещи единият от двамата нещастници.
Доктор Кук го хваща под ръка, отвежда го в кабината си и кротко и търпеливо се старае да го успокои. После болният пак започва да стене и да вие:
— Но ние всички ще измрем, пуснете ме да се върна!
— Ти виждаш, че сме заобиколени от ледове.
— Искам да взема храна, пушка и да си вървя.
— Почакай малко. Скоро слънцето ще стопли земята. Ледената кора ще се разпука, нашият кораб пак ще тръгне и ще се върнем с песен.
При тези думи, в момент на просветление, морякът заговаря по-спокойно:
— Кога ще стане това? Кога ще се върне слънцето?
— Скоро — казва Кук неубедено.
— Много е дълго вашето „скоро“!
Тъй като капитанът не отменява забраната да се яде тюленово месо, експедицията прилича на осъдена на смърт.
Съзнателно Амундсен и Кук си запазват правото да използуват месото от скривалищата. Резервите от консерви са изчерпани и скорбутът сковава на легло и капитана, та накрая и самия Герлаш. А Кук и Амундсен си режат тюленово-месо и всеки ден си готвят печено, гулаш и други ястия, защото, докато беше работил като готвач на кораби с различни националности, Роалд беше станал „майстор“, когото биха одобрили дори и в кралските кухни. Герлаш беше заповядал да се пести максимално петролът, та хората от екипажа живееха на тъмно.
Един дан Амундсен слезе в каютата, където лежеше капитанът, и му поднесе канче, пълно с месо, което току-що той сам бе сготвил. Болният моряк не можа да устои на приятния мирис на рагу. Роалд му подаде канчето. Само след няколко минути болният набира сили да се качи на горната палуба с изпразненото канче. Там целият екипаж лакомо поглъща рагу и фрикасе от пингвин. На масата е натрупан голям куп резени печено тюленово месо. Приятна миризма изпълва кораба. Капитанът без стеснение яде повторно.