Вик:
— Падаме! Падаме!
Спонтанно, единодушно движение — всички закриват очи с ръце … После се разнася ужасяващ трясък.
Дирижабълът се е нагънал като хармоника. Огромни процепи зеят в алуминиевата му черупка. Вятърът хлуе през тях. Той отнася част от обвивката… Гондолата изчезва … Облак от сняг … от дим…
Потискащото мълчание на Арктика тегне вече върху част от италианския екипаж, паднал някъде върху леда.
Мъртви ли са хората? Или са живи?
ТРЕВОЖНИ ЧАСОВЕ…
Зовът за помощ на въздушния кораб е уловен от различни радиоприематели, пръснати по бреговете на Северния ледовит океан.
„Чита ди Милано“ — корабът, който трябваше да осигурява снабдяването на дирижабъла — също беше чул последния му зов. Настъпи голямо вълнение сред италианските репортьори, събрани на борда. Нима ще бъдат принудени да известят за неуспеха тъкмо когато се бяха готвили в хор да възхвалят превъзходството на италианското въздухоплаване?
Световният печат е разтревожен от епопеята на „Италия“. Във всички столици вестниците съобщават на първа страница с големи заглавия: „Катастрофа с експедицията на Нобиле! Италианският дирижабъл паднал върху леда!“
Географи, метеоролози, физици изказват в документирани статии мнението си за причината на катастрофата.
Изведнаж широките читателски маси не само разбират значението на събитието, но се запознават и с историята и топографията на полярните райони. Гласиолозите възбуждат още повече световната общественост, като започват да излагат сериозния проблем за разтопяването на ледовете в северните райони:
„Ако ледовете на Гренландия се стопят, нивото на океаните ще се повиши с осем метра, а това ще причини наводняването на всички брегове и всички земи, които не се издигат на повече от осем метра над сегашното морско равнище.“
Обществеността започва да се пита — защо са тези усилия да бъдат открити нови острови в ледения басейн и каква цел преследват? Защо Италия желае да има база в това безбрежно езеро, което отделя СССР от Северна Америка?
Отговора дават политическите коментатори:
„В епохата на въздухоплаването усилията за завладяване на Полюса имат изключително военно значение.“
Но други въпроси вълнуват много по-силно света:
„Експлодирал ли е дирижабълът? Ако е експлодирал — по какви причини? От гръмотевица? Или от внезапен пожар?… Или може би, натежал от скреж, дирижабълът «Италия» е бил запратен от урагана върху леда?“
И ако екипажът е останал невредим, в какво ли отчаяно положение се намират шестнадесетте нещастни корабокрушенци? Ако все пак са оцелели, как може да им се помогне по-бързо? Този въпрос си поставят всички.
В часа, когато първите радиограми, известяващи изчезването на „Италия“, се предават по цялото земно кълбо, в Осло има прием в чест на американските авиатори, прелетели Северния ледовит океан.
Тази вечер — 25 май — в салоните на Клуба на норвежката авиация цари тържествено оживление.
Председателят току-що е приключил словото си с думите:
— Уилкинс Ейлсън, щастлив съм, че мога да ви поздравя от името на всички наши другари и да ви връча най-високото отличие на нашия клуб — златния медал — за полета ви от 3200 км над Северния ледовит океан, от нос Бароу в Аляска до Кралския залив на нашия Шпицберген.
Възторжени аплодисменти изпращат заключителната част на словото. Сред вълнуващо мълчание авиаторът Уилкинс се покланя и взема думата:
— Господин председателю, дами и господа, извинете, че отговорът ми ще бъде кратък, но Ейлсън и аз не сме оратори, а хора на действието. Ако тази вечер можем да благодарим на Клуба на норвежката авиация и на неговите именити членове за честта, която ни оказват, то ние го дължим на този човек…
И с широко движение на ръката той посочва един човек сред множеството, към когото се насочват всички погледи. От всички уста се отронва едно име — Амундсен!
С възторжени аплодисменти присъстващите приветстват човека, който скромно: стои в залата. Уилкинс почтително продължава:
— Преди ние да отлетим, Роалд Амундсен с готовност ни даде безброй съвети, почерпени от неговия опит. Когато, изгубени върху ледените пространства, започвахме да губим надежда, ние си спомнихме, че преди три години, принуден като нас да кацне върху леда със своите два хидроплана, които се бяха повредили, Амундсен със свръхчовешки усилия успя да пусне отново в движение единия от тях. Той успя тогава да върне живи и здрави своите два екипажа на Шпицберген. Този подвиг бе извършен благодарение на енергията, волята и доверието, което този благороден човек успя да вдъхне на своите другари. Омдал, Рийсер-Ларсен и Дитрихсон ще подкрепят моите думи. Достатъчно ни беше в най-трудния момент да си спомним за този подвиг и смелостта ни се възвърна.