Когато морето е спокойно, Амундсен се възползува да преподава теория на своите „моряци“. Дори готвачът Линдстрьом трябва да съзнава в каква борба се е включил. И капитанът се превръща в професор по история …
КАК СЕ ПРОВАЛИ ПОХОДЪТ НА ПАРИ КЪМ ПОЛЮСА
— Скъпи приятели, още през 1815 година, веднага след като Парижкият договор и Виенският конгрес освободиха Европа и преди всичко Англия от Наполеоновата заплаха, британците се възвърнаха към своето морско призвание, вдъхновени от сър Джон Бароу, големия мореплавател, който по-късно основа Кралското географско дружество.
През 1818 година Адмиралтейството съоръжи корабите „Изабел“ и „Александър“ за изследване на Арктика. Командуването беше възложено на Джон Рос. Помощник му беше Уйлям Едуард Пари. Когато се движеха край западния бряг на Гренландия, корабите бяха задържани от плаващата ледена маса при входа на Канско море. Те направиха полукръг, свърнаха към юг и шест месеца след тръгването се върнаха в Англия. Погледнете, моля, картата. Рос отказа да навлезе по-навътре в протока Бароу. Той взе това решение, защото пред тях се издигаха планини и преграждаха пътя им, въпреки укорите на Пари, който беше убеден, че това са гигантски айсберги.
Разгневен, Пари не се поколеба да хвърли върху своя шеф вината за жалките резултати от експедицията. Следващата година той тръгна на път с корветите „Хекла“ и „Грипър“.
Те стигнаха до пролива Ланкастър, в който нямаше ледове чак до остров Съмърсет. Бяха попаднали на цепнатина в плаващия леден блок: Пари вкара корабите си в нея и откри на северозапад архипелаг, който впоследствие беше наречен острови Пари. Той се настани на най-големия остров и го нарече Мелвил в чест на своя покровител. Настани се там и презимува. Поради силния студ заливът, в който бяха подслонени корветите, беше наречен по общо съгласие Порт Уинтър (пристанище Зима). Физическата дисциплина, която той наложи на другарите си, им осигури добро здраве; познавайки също опасностите за душевното равновесие на хората при тези географски ширини, той запълваше времето им със задължителни забавления: представления, Концерти, четения и издаване на вестник.
Ио въпреки енергията си той трябваше да се откаже от експедицията. Не бяха предвидени припаси за второ презимуване… Корабите се върнаха в Англия.
Както всички, които са изпитали изключителното обаяние на продължителната борба срещу природните сили, Пари не можа да се приспособи към по-спокоен живот; той предприе още три обиколки в ледените североканадски води: по време на първата, продължила две години, той изследва Хъдсъновия залив (1821–1823); при втората, която предприе през 1824 година, той проникна в проток Принц Риджънт; а през 1829 година третото му и последно пътуване го изведе до Шпицберген, след като беше заобиколил Гренландия.
Установи там база и малко по-късно, рискувайки всичко, се впусна право към Полюса заедно с 27 души, впрегнати в тежко натоварени шейни.
След тридесетдневна борба и невероятна умора — бордовият дневник отбелязва 82° 45′ — двадесет и осемте нещастни мъже са се намирали едва на 250 км от базата; поради дрейфа на плаващия лед, докато спели, те се връщали назад толкова, колкото извървявали през деня. Седемстотин километра ги делели още от полюса. Разочарован, но разумен, Пари заповядал да се връщат. Той пръв предприе спортни походи към Гвоздея на света — както казват ескимосите.
Но пътят до магнитния гвоздей на света, който Амундсен иска да забие по-дълбоко, е още далеч… Двадесет и четири дни след тръгването бреговете на Гренландия все още се виждат.
— Имаме късмет — забелязва със задоволство капитанът, но бе прибързал. Дрейфът започваше.
Корабът се плъзга между скалистите брегове на един мъртвешки пейзаж. Пустинните пространства не тревожат Амундсен; той ги смята за естествен мост между Норвегия и Шпицберген.
Край огромните айсберги, запътили се към морето, мъничкият кораб е като черупка, която тези огромни ледени орехотрошачки могат да строшат всеки миг. Те се движат напосоки и това е още една опасност за крехкото корабче.
В момента, когато победата изглежда близка, Амундсен е принуден да води изнурителна борба.
— Няма ли да има край? Защо пътят към магнитния полюс е осеян с толкова спънки? — ръмжат хората от екипажа.
Амундсен ги насърчава:
— Скоро ще стигнем суша. Намираме се в една част на земното кълбо, където нашите прадеди са създали своите колонии. С две дузини кораби-дракони Ерих Червения, водач на исландско племе, е слязъл през 983 година на „зелената земя“, като довел и неколцина пионери. Но през следващите векове колонията загубила връзка с отечеството. Легендата разказва, че голямата й част била опустошена от ескимосите, а малцината останали живи наши съотечественици се претопили с туземците. Какво всъщност е станало, нас не ни интересува. Важно е само да проследим дирите на всички тези хора, които с малките си корабчета са дръзнали да плават по онова време в открито море. В 1000 година между Исландия, Германия и Норвегия се е водила оживена търговия. Но едва след 500 години испанците и португалците със своите големи кораби успели да стигнат новия континент. Докато нашите прадеди търсели „зелена земя“, Западът предприемал кръстоносни походи към Изток. Днес в пристанището Готхоб в Гренландия се намира представителят на Датската кралска търговия. Той ще ни помогне…