Разказите за други пътешествия из тези краища на Далечния канадски север, пътешествия мъчителни и повечето трагични, не обезкуражават малкия колектив на Амундсен.
„Йоа“ бавно, но сигурно прониква в протоците на един район, който е сякаш краят на земята.
Студът се засилва, макар че времето се оправя. В ясното небе на триъгълни ята дви гъски летят към по-милостиви земи, чарди северни елени, идващи откъм остров Елзмир, където са пасли лятото, се прехвърлят към пасбищата с лишеи на Далечния север. След няколко дни тъмната нощ ще се простре над полярния свят. Зимата настъпва!
На 12 септември „Йоа“ пуска котва в един добре защитен залив в югозападната част на остров Крал Уилиъм. Амундсен преценява, че никое място не може да бъде по-подходящо за зимуване и го нарича пристанище йоа — Йоахавън. Сондата показва при най-ниско спадане на водата девет стъпки дълбочина — тъкмо подходяща за кораба. Освен това тук те се намират най-близо до точката, в която през 1829 година Джеймз Рос смяташе, че може да определи мястото на магнитния полюс: 69° 34′ северна ширина, 94° 5′ западна дължина.
Стояли толкова дълго затворени в клетките на борда на кораба, кучетата, свирепи по природа, сега съвсем освирепяват. Трябва веднага да ги освободят. Затова най-напред построяват кучкарник.
Едва след това хората помислят и за себе си и започват да си строят бараки, тяхната вила „Магнит“. Обзавеждат я, обличат стените й с еленови кожи. „Обсерваторията“ издигат от сандъци, пълни с пясък. Отделно си построяват склад за експлозивните материали и хладилник за прясното месо.
Отпразнуват завършването на строежите с тост за процъфтяването на Норвегия. Амундсен използува случая да произнесе кратко слово:
— Ние няма да напуснем тези места, преди да завършим; проучванията си върху магнитния полюс: това е нашата цел № 1! Северозападният проход е само наша втора цел.
С това той ясно дава да се разбере, че няма амбиции да установява някакъв рекорд, а да получи необходимите сведения за развитието на една едва-що зараждаща се наука.
Практическата организационна работа не попречва да се започнат научните наблюдения. Те трябва да се извършват ежедневно до завръщането на „Йоа“ в Норвегия и да бъдат систематизирани в най-пълната документация, дадена дотогава от изследователите.
Със своя труд Амундсен градеше дворец на славата за своята страна и величието на този дворец щеше да изуми човечеството. Амундсен ясно съзнава своята задача, докато някои от другарите му мислят само за „дребните ежедневни грижи“: храна, сън, обикновени наблюдения, а за развлечение — лов.
Докато Хансен и Вийк задълбочават своите изследвания, другите предприемат дълги екскурзии с шейни. Те търсят да открият някакъв възможен проход, по който да продължат, когато корабоплаването стане възможно.
През цялото пътуване Амундсен е не толкова „капитан“, колкото арбитър. Именно той всякога намира накрая разрешение на възникващите трудности. Дисциплината не е наложена на екипажа, а е просто инстинктивна. Никой и не мисли да фамилиарничи с Амундсен, макар той често да повтаря:
— На борда всеки е капитан и всички са членове на екипажа.
Според него в ежедневния живот всеки има право напълно свободно да си избере работата, която ще извършва, но е длъжен да проявява творческа инициатива за благото на колектива. Всеки трябва да може да прояви качествата си и всеки трябва да извършва онази работа, за която е най-подготвен. Настъпва момент, когато всички ясно разбират отговорността на онзи, който е натоварен да съгласува работата на колектива, и оттогава всеки съзнава задълженията си.
Така вървят работите на „Йоа“.
Ръководейки се от принципа, че никоя работа не е унизителна, когато въз всекидневната си разходка кучетата се случеше да изцапат мостика, Амундсен сам вземаше кофа веда и пръчката с парцала. Ако някое корабно въже се отвърже от кнехта, той сам отиваше да го притегне наново. Държането му беше пример за подражание за членовете на екипажа, а постъпките му, винаги скромни, показваха на всички, че техният капитан е „истински демократичен“.
ПРИСТИГАТ ОПАСНИТЕ ЕСКИМОСИ
Първата зима преминава без сериозни премеждия. Дългата нощ, осветявана понякога от приказната северна зора, свършва. Прелетните птици започват да прелитат на север. И заедно с тях, сякаш по силата на неизвестен закон, пристигат млекопитаешите: елени, карибу.
С пристигането на животните седмината от експедицията усещат непреодолима нужда от крехко прясно месо — нужда, която са изпитвали всички мореплаватели по северните морета и която „превръща човека в същински звяр“.