Двама души от екипажа на „Йоа“ се наемат да доставят на другарите си печено месо. Амундсен се страхува те да не се загубят по движещите се ледове и тримата тръгват заедно с пушки в ръце към белия хоризонт.
Изведнъж тъмни петна привличат вниманието им…
„Канадски елени!“ — помисля си Амундсен.
Мъжете се прицелват.
— Много са далече. Да ги оставим да се приближат — съветва един от другарите.
Тримата ловци, скрити зад торосите, наблюдават движението на животните. Те са пет и някак странно се придвижват …
— Не стреляйте! Не стреляйте! — извиква неочаквано Амундсен. — Това са хора, ескимоси.
Отсреща чуват вика на капитана. Дребните човечета се разтичват и се събират около един от тях — навярно вожда им. Те са въоръжени. Застрашително приготвят лъковете си…
Амундсен повторно зарича другарите си:
— В никакъв случай не стреляйте! Само по моя заповед! — Но те са опасни и коварни. Гледат с недоверие на белите.
— Откъде накъде, те никога не са виждали бели! Стойте тук.
И той тръгва сам към дребните жълтокожи мъже. Хвърля пушката си и със знаци ги приканва да сложат оръжие.
Двамата ловци чакат с пръст на спусъка, готови да стрелят, ако ескимосите пуснат стрелите си… Местният вожд размахва своя лък и го слага до краката си. Дружината незабавно последва примера му, като на добър старшина … Петте кожени топки приемат разоръжаването без нескончаеми речи!
Поведението на Амундсен може да се обясни само с вярата му в човека. Макар и да знае, че както за хората, така и за животните еднакво е в сила законът „да живееш, значи да воюваш“, той беше заложил против този закон и бе спечелил. Защо? Защото хората знаят, че да воюваш за живота, не означава взаимно унищожение.
Тези туземци, които за пръв път през живота си виждаха бели и които по своята цивилизация не се различаваха от предисторическите племена, се оказаха способни да изтълкуват жестовете и израза на човешкото лице и да постъпват честно.
Без да се съобразява с протестите на другарите си, които го съветват да не се доверява, защото „ескимосите са хитри“, норвежецът се приближава с голи ръце до „вожда“ …
Двамата мъже застават лице в лице, гледат се, разбират се, черните и сините очи си говорят: „Ние сме приятели…“
Амундсен дава знак на вожда да го последва заедно с дружината си към кораба. Ескимосите се навеждат да вземат оръжието си, но Амундсен настъпва лъка на шефа и с усмивка клати глава наляво и надясно — знак, който почти за цялата човешка общност означава „не“.
Ескимосът избухва в смях. И този път той разбира. Произнася няколко думи на своя език и веднага прави знак, като че иска да каже: „Разбира се, ние оставяме оръжието си и се осланяме на вашето гостоприемство.“ Ескимосите тръгват по стъпките му и го следват до лагера.
Тук разстилат пред гостите разни дреболии от сандъците. Това предизвиква възторга и удивлението на „тия нещастни дяволи“ … Те никога не са виждали събрани накуп толкова много богатства. Газената лампа — това малко слънце — им внушава почит, те нежно прокарват пръсти по стоманеното острие на една брадва, за да изпробват острието й. Цветните стъклени мъниста очароват тъй силно ескимосите, че те започват да танцуват. Бъбрят нещо на своя език… Един от тях тича при останалите ескимоси от племето и ги вика да дойдат бързо да се полюбуват па тия прелести …
И те идват — десет, петдесет, после сто, мъже, жени. Всички проявяват най-голямо задоволство. За да изразят радостта си, те подаряват своите лъкове от балени, стрелите, търпеливо издялани от моржови зъби, ботушите, анораците си от тюленова кожа … За една празна консервна кутия вождът е готов да подари дрехите си с най-интересни шарки в геометрични фигури. Ескимосите предпочитат сечивата, които биха улеснили работата им, и когато им ги дават — танцуват от радост.
Това се казва празник на победата!
Селото им се намира на половин ден път: шест иглу, всяка с по шест до осем души. Обитателите му се наричат оглули, а областта — Ококту. И други племена живеят в този район: киилнермиуни, утки-укиалики, яечийли и итки-уакторвики. За тях белите са приказни герои, тъй като прадедите им са разказвали за своите срещи с хората от експедицията на Рос.
Много скоро имената на новите обитатели добиват ескимоско произношение. Амундсен става Амукеиа; Хансен — Ханикена; Риствед — Пило; Антон Лунд — Антони; Вийк — Мики;. Хансен — Хелмери; Линдстрьом — Хенрики…
Ескимосите са готови да свалят — стига да имат — ризата от гърба си за норвежците… Но като гледа многобройните и големи подаръци, които им правят, Амундсен казва: