Великият ескимоски магьосник, сивокосият „ангаткуки анги“, разказваше на норвежците, че самият той бил ходил на луната и че играл там важна роля.
— Най-добрите ще отидат на луната, посредствените — на звездите, а лошите — в земята — казваше той. И, разбира се, завършваше пророчеството си с думите: — Амукена (Амундсен) ще замине един ден за луната!
За тези хора светлината е символ на щастие. Три месеца вече те живеят в мрака на полярната нощ. Как да не вярват, че луната е рай, щом като пръска светлина? Някои ескимоси причисляват към божествата и слънцето, „където вечно цари съвършено щастие“.
Макар че притежаваше изключителна наблюдателност и изпитваше искрена обич към ескимосите, по това време Амундсен далеч още не съзнаваше дълбокия смисъл на равенството между хората. Той бе твърде силно проникнат от своите четива за „примитивния живот и старинните нрави“ на цветнокожите народи. Без да го съзнава по това време, той вярваше, че принадлежи към една висша раса: бялата. Всъщност обичта му към ескимосите, които цивилизацията още не беше докоснала, бе предизвикана от състраданието, събудено у него от трудния им живот, а не защото той вярваше, че под кехлибарената кожа на тези първобитни хора тече кръв като на белите. Не съзнавайки до каква степен се беше повлиял от средата си, Амундсен направи няколко необмислени постъпки, които само още повече изплашиха ескимосите и им навредиха пред екипажа. Един ден той стреля и показа силата на своето огнестрелно оръжие. Ескимосите бяха смаяни от леснината, с която белите могат да убият елен или тюлен.
От това те си направиха извод, че норвежците са привилегировани. Като виждаха оръжията, които „бълват огън“ и убиват толкова лесно животните, и сандъците, пълни с консерви, ескимосите си казваха: „Белите имат твърде много неща!“ Един от тях реши да се заеме по-справедливо да разпредели храната. Веднъж магазинерът забеляза, че липсват няколко кутии консерви.
— Ако търпим тези крадци, загубени сме! — роптаеха хората от екипажа. — Трябва да се открие крадецът и да се накаже!
Амукена също се разсърди. За да сплаши ескимосите, той реши да им покаже веднъж завинаги силата и превъзходството на белите. „Чудесата“ винаги са събуждали почит и възторг у изостаналите народи… Амукена реши да отведе неколцина ескимоси <в едно иглу, където „тайно“ беше прокарал електричество. Обърна се към тях и тихо им каза:
— Вижте, тук сме на тъмно. При една моя дума те блесне светлина …
Изумени, туземците гледаха „белия магьосник“. Щом той произнесе думата „светлина“, едно пламъче, бликнало от само себе си, освети по-силно от луната хората, натъпкани между ледените стени. Чудото постигна целта си. Ескимосите побягнаха ужасени, викайки и призовавайки небето.
Петролната лампа те можеха да разберат. Самите те използваха кандилца с тюленово масло. Но тази неочаквана светлина им се струваше някакво чудо на тайните сили, обладаващи белия човек — вожда! Амундсен не спря дотук. Той събра хората на брега на залива.
— По моя заповед — каза им той — ледената маса там отсреща ще се вдигне въз въздуха.
Ескимосите устремиха поглед към мястото, което Амундсен им посочи с пръст. Той произнесе загадъчно няколко срички. Гръм отекна във въздуха. Огромни ледени блокове се пръснаха на хиляди късчета … Неколцина от нещастните местни жители паднаха по гръб от уплаха… Дори и най-смелите се пръснаха по всички посоки …
От този миг нататък всички бяха убедени във всемогъществото на капитана, който можеше, ако му хрумне, да превърне във въздух цялото племе. Той не внушаваше вече само почит, а преди всичко невъобразим ужас. Ескимосите биха предпочели да се махнат далеч оттук, от хората, способни да унищожат техните иглу.
Вождът ма племето много бързо откри човека, който си бе позволил да хвърли петно върху ескимоската гостоприемност. Слухът за тези чудеса се разнесе из цялата земя на ексимосите и един от тях доброволно върна шейната, която беше откраднал година преди това. Страхът от чудесата и множеството уреди, които улесняваха живота на норвежците, превърнаха белите хора в божества. Въпреки тази своеобразна почит Амундсен не можа да постигне целта си. Той загуби доверието на туземците. Те вече не смееха да идват доброволно в Йоахавън, а работата, която норвежците изискваха от тях, извършваха, треперейки от страх. Много по-късно, когато моряците им обясняват ползата от динамита, благодарение на който и най-дебелият лед престава да бъде пречка по пътя на „Йоа“, ескимосите, изглежда, се поуспокоя в ат.