Спомняйки си сблъсъка на баща си с китайците, Амундсен започна да съжалява, че бе всял ужас сред местното-население, и обясни на своя екипаж:
— Тези хора имат чувство за справедливост, равенство и почтеност. Ако се отнасяме към тях като приятели, те са доволни; ако ги уплашим или експлоатираме — ни ненавиждат. Трябва да се стараем да не ги разочароваме, защото веднага ще станат наши врагове. Ние сме само седмина и ако останем още дълго тук, както се налага, трябва да променим поведението си. Интересът ни съвпада с нашия морал.
Първата зима мина без особени премеждия. Дългата нощ, осветявана понякога от приказната северна зора, беше към своя край. Ледена кора покриваше мостика, мачтите и въжетата на „Йоа“.
Но щом измина месец „хикернун“, когато слънцето се връща (февруари), дойде хубавият „икиакпаруи“ — месецът, когато слънцето се качва високо (март).
Прелетните птици започнаха да се връщат на север. След тях, подчинени на природните закони, се върнаха млекопитаещите: кози и волове, последвани от еленови стада и чарди карибу… след животните дойдоха и хората. Пристигнаха: нечиилите, облечени в по два костюма от еленова кожа един върху друг. Това са жителите на остров Крал Уилиъм. Ескимосите мечтаят само за слънце и за месо, затова са нарекли своите тринайсет месеца от годината така:
1. Каприда — студено е (януари)
2. Хикернун — слънцето се връща (февруари)
3. Икиакпаруи — слънцето се качва високо (март)
4. Авониви — тюленът се ражда (април)
5. Нечийалерви — тюленчетата влизат във водата (май)
6. Каваруви — тюленчетата сменят козината си (юни)
7. Ноерук — ражда се канадският елен (юли)
8. Ичяви — птицата мъти (юли)
9. Ичиави — малките пилета се излюпват (август)
10. Амераируи — еленът потегля на юг (септември)
11. Амераируи — еленът потегля на юг (октомври)
12. Акаайарви — ескимосите трупат зимнина (ноември)
13. Хикериилун — слънцето изчезва (декември)
Ескимосите не са само месоядни, но и истински кръвопийци. Те обожават така наречения от изследователите „пудинг от кръв“. Този специалитет е смес от полусмляна храна, която се взема от топлото тяло на убит елен; към нея прибавят дреболиите и кръвта от сърцето. Всичко това, добре смесено, се яде веднага.
Старите викинги бяха срещали ескимоси в Гренландия; нарекли ги бяха „скраелингер“, име, което произхожда от прилагателното „скрал“ — слаб, жалък, беден. Викингите се отнасяли към туземците като господари, но когато „големият остров“ загуби връзките си с Исландия, оцелелите са се претопили в монголоидите.
Норвежците от „Йоа“ следвайки съветите на Амундсен, се държаха с ескимосите като приятели. Затова посещенията на местните племена много зачестиха. Туземците проявяваха добро разположение, но всички искаха подаръци и тъй като бяха много изгладнели, екипажът трябваше да ловува за тях. Гърмежите на пушките вече не ги плашеха, важен беше резултатът. А резултатът — това бяха пиршества с прясно месо.
Ескимосите идваха на такива големи групи, сякаш първите посетители съобщаваха на другите племена, че Йоахавън е благодатно място, както правят циганите от Европа, които предупреждават своите събратя, като бележат със специален знак чифлиците, където щедро са ги нагостили.
— Мили са, но са много досадни — мърмореха другарите на Амундсен.
Той само се усмихваше и предупреждаваше:
— Сега е пролет, а през лятото вярвам, че ще има още повече хора тук.
Съвещаваха се: хората от екипажа предложиха да зимуват на същото място. Възхитен, Амундсен се съгласи:
— Отлично, но хубавият сезон наближава; трябва да го използуваме…
Специална група спускаше сонди — търсеше най-безопасните места за преминаването на „Йоа“. Научната работа се извършваше в две направления: изучаване на земния магнетизъм и антропологията на северните племена.
ЧОВЕКЪТ ОТ ДАЛЕЧНИЯ СЕВЕР И ЖИВОТНИТЕ
Срещата на норвежците и ескимосите сякаш поднови някогашната среща на прадедите — викинги — с населението на Гренландия. Но имаше коренна разлика: викингите се биха с ескимосите, докато Амундсен идваше с цивилизаторска задача на земята на Огкокту, при тия нещастници, чиято върховна цел е храната. Между норвежците и ескимосите беше установен съюз.
На времето се смяташе, че народите на Далечния север живеят във върховно блаженство. Северните народи нямат история. Не е намерена никаква археологическа находка от тяхното минало. Съществува само хипотезата, че палеолитни племена са дошли в Арктика, когато ледовете се отдръпнали на север, следвайки еленовите стада, търсещи нови пасбища. И днес още лапонците се установяват да живеят там, където се спрат елените …