Двете най-големи групи от тези народи са лапонците и ескимосите.
Лапонците имат мургав, почти маслинен цвят на кожата, широко и кръгло лице с изпъкнали скули, доста къс нос и присвити очи. Те са от същата раса като населението на Средна Азия. Ескимосите имат същите основни черти; те са монголоиди. Ескимосите от Гренландия са се смесили с норманите. Но в Далечния американски север те са се кръстосали с индианци и с ориенталци, преминали през Беринговия проток и през Алеутските острови. И най-сетне златотърсачи от всякакъв произход са дошли да обогатят още повече този коктейл на кръвта.
Ескимосите се препитават предимно с лов на тюлени. Месото и кожата на тези амфибийни животни са основата на храната и облеклото им. Ескимосите се движат с малки шейни, теглени от кучета, а по вода — с каяци от тюленова кожа. Зимно време кучетата не са нужни на ескимосите и те не се грижат за храната им; горките животни са принудени да ядат кожата на каяците или човешки изпражнения.
Затова ескимосите са принудени да крият от кучетата, превърнати от глада в истински вълци, всичко, което може да им послужи за храна.
Условията на живот са много лоши, защото температурата често спада до — 55°. Растителността е много бедна и само към обитаемата част на тази земя има гори.
На Север териториите са „мустег“ (блатисти), а пустинята Баренланд — вид тундра — се простира докъдето стигат очите. Основната храна на ескимосите са китът и тюленът, а на индианците — канадският елен.
Но ескимосите обичат също да ловят бели мечки. Щом забележат бяла мечка, те пускат кучетата си, които се втурват след нея и пресичат пътя й към водата. Ако мечката продължава да бяга, кучетата се нахвърлят върху нея с риск да бъдат убити от лапите й. Ако ескимосът има каяк, който се намира близо до свободна вода, той насъсква кучетата да подгонят мечката към водата. Тогава ловецът преследва мечката с каяка си, убива я с удар в тила, а после с кука я прикачва към лодката.
Използуването на огнестрелно оръжие от ескимосите, особено от ескимосите в Аляска, може да доведе до почти пълното изтребление на бялата мечка. Още по онова време Амундсен се безпокои при мисълта какво изтребление би настанало, ако, въоръжени с пушки, туземци почнат да избиват канадските елени и тюлените. Зоолозите преценяват, че преди голямата треска за злато в Аляска е имало пет милиона тюлени; в началото на века броят им е спаднал на сто хиляди, което не е достатъчно да осигури препитанието на 15 000-те ескимоси в Аляска.
Тази страна има общо 100 000 жители, което за северните райони представлява голяма населеност.
Не е трудно да си представи човек кипежа в Аляска в края на XIX век. През 1896 година Джордж Кармак и Робърт Хендерсън откриха златната жила в района на Клондайк. Две години по-късно една човешка орда тръгна на поход към това ново Елдорадо. Сто хиляди авантюристи се настаниха в Аляска да търсят скъпоценното самородно злато.
Но златото не беше достатъчно да се напълнят джобовете на тези хищници. Постепенно те започнаха да се побратимяват с ескимосите и индианците и бяха принудени да научат друг „занаят“ — лова.
Златотърсачите въведоха закона, който управлява отношението на човека към мечките и тюлените: броунингът и въжето уреждаха всички сметки.
Горките тюлени! И горките сьомги! Защото реките изобилстваха със сьомги — някои от които тежаха до 20 килограма.
Амундсен се радваше при мисълта, че ще може със собствените си очи да види възхода на Аляска. Колкото по на север се качват емигрантите, толкова по-актуална ще става Арктика и толкова повече хората ще си дават сметка за значението на неговия подвиг.
КЛУБЪТ „ЙОА“
За да създаде разбирателство между хората от екипажа и ескимосите, капитанът позволи на туземците да се качват на борда без ограничения.
Те идваха всеки ден да получават своята дажба месо. Кафето пиеха „от учтивост“, но не можеха да го понасят; то ги поболяваше. Не обичаха и захар, нито шоколад, но постепенно свикнаха да ядат хляб.
Малко по малко ще станат вегетарианци! — шегуваше се Амундсен, режейки филии за всеки от своите „гости“.
Линдстрьом, Лунд и Хансен приемаха ескимосите в предната част на палубата; Амундсен и помощниците му стояха назад.
Тримата мъже приемаха гостите с нежелание. „Отегчителни са и смърдят“ — казваха те. Но не можеха да ги върнат от страх, че ще се оплачат на Амундсен. Тогава капитанът непременно би им направил забележка: