В Йоахавън някои ескимоси се проявяваха като истински паразити в колектива; ето защо Амундсен реши да ги превъзпита. В това отношение всичко зависи от физическите и умствените възможности на личността. Между първобитните имаше много интелигентни и много сърцати хора. Те бяха добри ловци и обещаваха да станат отлични работници. Имаше и хитреци, които се опитваха да живеят на гърба на другите. Но и едните, и другите проявяваха пълно неразбиране, когато трябваше да извършат работа, от която нямаше да имат непосредствена полза. Да изчистят снега от кораба, да направят пътека, им се струваше глупаво. Но убеден, че трябва да пробуди у тях чувство за колективност, Амундсен приложи принципа: „Дай, за да получиш“. Ескимосите отлично разбраха, че като отплата за труда им белите подобряват техните условия за живот и затова дребните жълтокожи влагаха в изпълнението на възложената им работа ведростта и находчивостта на пчелата.
Веднаж Амундсен покани трима от най-лошите ловци на тюлени и им каза:
— Свършено е с мързела! Време е да тръгвате. Утре ще идете на лов за тюлени, за да доставите необходимата храна за своите хора!
— Нямаме достатъчно кучета.
— Вземете нашите.
— Но ако ни ги дадете, вие няма да си имате.
— Един от вашите ще ни ги доведе.
Тримата поклонници на безделието разбраха, че не им остава нищо друго, освен да изпълнят заповедта. Те отидоха на лов и върнаха кучетата два дни по-късно, след като успешно бяха изпълнили наложеното им наказание.
ЕСКИМОСКО ОТМЪЩЕНИЕ
Да се даде на тези хора петролната лампа и кибритът, не беше всичко. Успоредно с техническото развитие трябва да върви и умственото развитие.
„Хора, свикнали на свобода — мислеше Амундсен, — не могат да работят за нас по принуда. Ако ограничим свободата им, те ще страдат и в края на краищата ще влязат в конфликт с нас, защото ще предпочетат своя първичен начин на съществуване с родовите си предразсъдъци. Те трябва да разберат, че напредъкът ще ги освободи от страха, от дебнещия глад. Трябва да им се построят обитаеми жилища, в които ще могат да просъществуват, може би дори да процъфтяват по тези земи, които един ден сигурно ще бъдат решаващи за бъдещето на човечеството.“
Талурнакто съвсем не беше глупав. Той имаше разбиранията на своята среда. Обещали му бяха да го отведат в Норвегия и той неуморно съзерцаваше снимки от тази чудна страна. За него това беше благодатният край, за който говореха магьосниците. Това беше луната, където след смъртта си отиват добрите, и той изгаряше от нетърпение да се увери, че тя съществува. Един ден забелязаха, че от няколко капки алкохол той става много нападателен. Но питието му хареса и екипажът реши, че той е бъдещ пияница. Какво ли ще стане с него в Християнин? Трябваше да го откъснат от мечтите му, да го върнат при ледовете, с които беше свикнал, и да го убедят да остане да си живее търпеливо в своето иглу. Един ден, когато Линдстрьом препарираше снежни яребици, Талурнакто се приближи до Хансен и попита какво прави Хенрики.
— Когато обработи кожата, Линдстрьом ще я натъпче със сух мъх и ще може да покаже на хората в Норвегия какви птици живеят сред ледовете.
— Разбирам, но трябват ли ви много такива птици? Аз мога да ви наловя.
— Излишно е. Но за да могат нашите хора да видят човек от твоята раса, аз ще направя същото и с твоята кожа.
Горкият Талурнакто остана като попарен и прошепна:
— Оанган елипси нуна писак. (Не искам да ида във вашата страна.)
— Иди го кажи на Амундсен!
Той изтича до каютата на Амундсен и повтори думите си. Амундсен се досети, че нещо се е случило, но не можа да разбере защо Талурнакто беше решил да не отива в Норвегия. Хората от екипажа не искаха да кажат истината. Младият ескимос остана още известно време сред тях, защото не беше съвсем сигурен, че непременно смятат да го препарират. Все пак отсега нататък той се качваше съвсем рядко на борда, а когато му се наложеше да дойде, хвърляше тревожни погледи към препариращите птици.
Между обичайните посетители Амундсен забеляза един ескимос — Умиктуалу, — който му вдъхна доверие. Той му даде муниции за лов. Еекимосът държеше пушката си винаги пълна, за да може да си послужи с нея всякога, щом му се наложи. Двете му деца — „законният“ и „осиновеният“ син — обичаха да си играят с ловната пушка. Веднаж пушката гръмна. Ловецът видя своя роден син окъпан в собствената му кръв; извън себе си от гняв и отчаяние, той изведе от иглуто осиновения си син и заби своя нож право в сърцето му. В гнева си ескимосите прилагат винаги закона на възмездието: око за око, зъб за зъб!