Човекът продължаваше да се хвали, че може да телефонира и да телеграфира — нещо, което се стори преувеличено на норвежците.
— Знаете ли да пишете? — попита Амундсен, за да разбере е какъв човек има работа.
— И още как! — отговори бързо Атаигала.
— Напишете си името.
— На драго сърце … Но за да го сторя по-добре, дайте ми малко уиски!
Разбира се, посетителят знаеше само да надраска няколко букви.
Но много скоро се разбра, че той можеше да бъде полезен, защото взе писмата им, за да ги предаде на офицерите от канадската полиция.
Безвездни нощи, дни без слънце, силен вятър, лют студ, ето при какви условия прекарваха зимата норвежците. Когато фарът светнеше и меката му светлина пробиеше мрака, това показваше, че животът бди, че душата на моряка господства в нощта, че свети слънцето на полярната нощ.
Зимата беше извънредно сурова. Термометърът изведнаж спадна на –61°. Силните северни ветрове сериозно затрудниха наблюденията.
Февруари 1905 година беше отбелязан с връщането на слънцето … и на ескимосите.
Атаигала се върна през май 1905 година много самодоволен.
— Добро утро, дайте ми пуша! — бяха първите му думи. — Пощата изпратена… Ще видите!
Този път той се съгласи да отиде до най-близката телеграфо-пощенска станция и да подаде телеграма, която да извести на света, че експедицията продължава задоволително работата си.
На 13 август „Йоа“ отново беше в стихията си. Хората нямаха заслуга за това. Ледовете се разтопиха и освободиха кораба.
Всичко беше натоварено бързо за голямо удивление на нечиилите. Когато „Йоа“ се отдалечи, за ескимосите сякаш настана краят на света. Те зовяха, крещяха:
— Год-да-! Год-да! — което на норвежки значи „годдаг“ — добър ден. (Моряците четяха в очите им:
„Как така след две години ще ни причините такова зло?“
Горките ескимоси не можеха да разберат, че запасите не могат да траят вечно и че „Йоа“ има и други цели, освен да създава приятелство.
Капитанът се прибра в каютата си и там си спомни някогашните спорове с майка си! Стори му се, че чува нежния й глас да произнася: „Кули, кули …“
Нашата цивилизация има две страни: добра и полезна, лоша и опасна. Ето защо Амундсен записа:
„Пръв дълг на цивилизованите нации, които влизат в допир с ескимосите, е да покровителстват тези първобитни хора със строги закони и предписания, да ги пазят от лошите и опасни страни на цивилизацията; в противен случай ескимосите ще изчезнат, без да оставят следи. Датската кралска търговия заслужава да бъде поздравена за това, че се е отнасяла по такъв начин към своята гренландска колония. Да се надяваме, че другите нации ще вземат пример от датчаните и ще осъзнаят отговорностите си пред тези прекрасни чада па природата, които живеят тук, под полюса.
Пожелавам на нашите приятели нечиилите никога да не бъдат докоснати от цивилизацията.“
ВОЙНА ИЛИ МИР?
„Йоа“ плаваше крайно предпазливо. Един човек постоянно наблюдаваше от наблюдателния кош; друг, кацнал на бушприта, проверяваше дъното на всеки метър. Амундсен държеше кормилото. И въпреки това на два пъти корабът попадна в затруднение: той заора в дъното пред острова на Кралското географско дружество и срещу остров Джени. Екипажът никак не се разтревожи от тези премеждия: за него главното беше, че „се движат“.
И дори така се движеха, че само след четири дни от погледите им изчезнаха стръмните брегове на прохода и някой се провикна:
— Открито море! Проходът беше преплаван. Амундсен записа:
„Мечтата от детските ми години е изпълнена. Силно съм развълнуван. Очите ми се пълнят със сълзи. Мисля за всички изследователи. Струва ми се, че ги виждам; те се приближават към мен да ме поздравят… На влизане в кают-компанията спирам пред портрета на Нансен: той сякаш ми се усмихва и симпатичното му лице изразява задоволство.“
Този кратък цитат говори по-ясно от дългите парафрази за изключителния характер на човека: за неговата скромност, отзивчивост и решителност.
Другарите му също бяха преизпълнени от радост. Те разбираха, че заедно със своя капитан ся извършили нещо повече от подвиг — велико дело.
На 27 август викът: „Платна!“, който се чува от наблюдателницата, събира всички на мостика на „Йоа“. Наистина! Прислонени край нос Уилсън, са спрели дванайсет китоловни кораба.
„Йоа“ се нарежда до един от тях. На кърмата му пише: „Чарлз Хаисън“ и отдолу — „Сан Франциско“.
— Вие Амундсен ли сте? — вика капитанът, когато „Йоа“ се приближава до китоловния кораб.
Екипажът изпитва гордост, като чува този въпрос. Целият свят говори за експедицията!
Капитан Маккена приема на борда на своя кораб, и то много добре, тържествуващите, но изтощени изследователи. Първата им грижа е да разпитат за Европа — близо три години, откак са я напуснали. Маккена сдържано им подава вестниците, с които разполага. Той явно е смутен: според вестниците Норвегия и Швеция били във война.