Амундсен завари всички добре. С изключение на Густав Вийк.
Хората му бяха щастливи да научат новините и бяха възхитени от съобщението, че „пощальонът“ Атангала наистина беше изпълнил възложената му задача.
Няколко дни по-късно Густав Вийк неочаквано почина в ръцете на Амундсен. Той беше най-младият от всички в експедицията. Издръжлив работник, когото обаче болестите на Арктика, дебнещи всички изследователи, сразиха.
Тази нощ капитанът си спомни как в детските години се бе качил на лодка, преди да се научи да плува.
Понякога, шибан от вълните, той виждаше бреговете да се губят в мъгла. А на другия ден слънцето оцветяваше с косите си лъчи най-хубавия път към осъществяването на мечтата му: да види какво има там, където потъва слънцето.
— Морето е живо! — казваше старият Олсен.
На брега корабите гният. Не е ли по-добре да загинат в буря?
Вийк загина славно за откритието тъкмо когато на другия край на тунела вече прозираше светлината.
Следните редове говорят за вълнението на Амундсен и за почитта му към неговия другар:
„Смъртта е навсякъде коварна гостенка. Колко по-жестока е тя при нашето усамотение. В продължение на деветнайсет месеца Густав Юел Вийк сам си издигна паметник със своите наблюдения върху магнитните смущения.“
Докато Амундсен и екипажът му пребиваваха в северо-канадския лабиринт, норвежкият народ беше завоювал своята независимост. Вийк беше първият герой на новата държава.
ПЪРВИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК
На отвъдния бряг на Северния ледовит океан норвежците от „Йоа“ честваха своя първи национален празник. Докато корабът плаваше към обитаемите брегове на Аляска, цяла Норвегия беше насочила мисълта си към смелите аргонавти, които завоюваха една от най-големите победи в изследването на земята.
Още през XII век след военната епопея на викингите Норвегия беше призната за велика държава. Тя господстваше над Исландия и Гренландия, а през 1252 година подписа в Новгород съглашение за руско-норвежки кондоминиум над земите между Лингенфьорд и Бяло море.
Дълго време Норвегия беше обединена с Швеция, но на 7 юни 1905 година Стортинтът (норвежкият парламент) гласува за отцепването й. Страната заживя нов политически, икономически и културен живот.
Норвегия е разположена в западната част на Скандинавския полуостров. Дължината й е 1750 километра; крайбрежието е 3500 километра, без извивките на фиордите, а като се прибави и тяхната дължина — става 20 000 километра. Заедно с обиколката на 150-те хиляди острова и островчета бреговата линия на Норвегия надминава обиколката на Земята.
Тъй че естествено е Норвегия да бъде страна на моряци и дребни селяни. По онова време населението и не надминаваше 2 500 000 души, принудени да живеят върху 324 000 квадратни километра безводна и неплодородна земя, само 5% от която обработваема и само 3% — обработена. И въпреки това 30% от населението се препитава от земеделие. По-голяма част от стопанствата притежават не повече от два хектара земя. Селянинът има по 2–3 крави, половин дузина овце или кози, пилета и кокошки. Това са богатствата на дребните норвежки собственици.
На времето много „специалисти“ се безпокояха за препитанието на това население „без земя“, но патриотите вярваха в „човека“. Те бяха убедени, че страната ще забогатява благодарение на развитието на хидроелектрическата енергетика, на флотата, на мореплаването. Развитието на риболова ще осигурява издръжката й. Експлоатацията на горите и промишлеността ще бъдат нов резултатен принос за процъфтяването на страната. Норвежкият народ ще живее съгласна призива на Бьорнсон, изразен в националния химн:
Хората на Амундсен декламираха тези стихове на борда на „Йоа“, когато узнаха, че отечеството им е свободно. Те издигнаха националното знаме в чест на двете победи: независимостта на родината и преминаването на Северозападния проход.
Амундсен разбираше значението на събитието, но разсъждаваше като прозорлив човек. Да се разчита, че независимостта ще донесе автоматически на народа благоденствието, към което той се стреми, според Амундсен означаваше шовинизъм.
— Ние не сме нито най-великите, нито най-способните, но с воля и с труд ще можем един ден да се мерим е народите, спечелили световна слава. Ако искаме да се развиваме по пътя, който историята ни е начертала, трябва да улесним първобитните хора да развиват своите способности. Когато достигнат равнището на нашата цивилизация, ескимосите ще станат мореплаватели, лекари, писатели. Ние никога няма да посегнем да ги унищожим, а ще се стараем да пробудим в душите им чувство за дружба между хората, което трябва да се проявява при пълно равенство в съгласие с принципа „всекиму според възможностите“. За възможностите ще се съди по извършената работа. Значителен брой малки народи не са дали своя принос за напредъка на човечеството, защото не са имали възможност за това. Но днес, овладели техниката, всички имат правото и дълга да вложат силите си в борбата за по-добър живот на човека. Ако всеки от нас положи усилия в тази насока, ние ще станем цветущ народ. Но нашето усилие трябва да бъде по-голямо, защото на нас ни се налага да догоним нациите, конто използуват миналите си открития.