— Ние не сме нито най-великите, нито най-способните, но с воля и с труд ще можем един ден да се мерим е народите, спечелили световна слава. Ако искаме да се развиваме по пътя, който историята ни е начертала, трябва да улесним първобитните хора да развиват своите способности. Когато достигнат равнището на нашата цивилизация, ескимосите ще станат мореплаватели, лекари, писатели. Ние никога няма да посегнем да ги унищожим, а ще се стараем да пробудим в душите им чувство за дружба между хората, което трябва да се проявява при пълно равенство в съгласие с принципа „всекиму според възможностите“. За възможностите ще се съди по извършената работа. Значителен брой малки народи не са дали своя принос за напредъка на човечеството, защото не са имали възможност за това. Но днес, овладели техниката, всички имат правото и дълга да вложат силите си в борбата за по-добър живот на човека. Ако всеки от нас положи усилия в тази насока, ние ще станем цветущ народ. Но нашето усилие трябва да бъде по-голямо, защото на нас ни се налага да догоним нациите, конто използуват миналите си открития.
ПОБЕДОНОСНО ЗАВРЪЩАНЕ
Едва на 10 юли 1906 година „Йоа“ можа да поеме обратния път. Точно един месец след тръгването, когато корабът се намираше срещу плаващата ледена маса край нос Манинг, силен ураган се появи и го повреди. Витлото беше изчезнало, гафелът на голямото платно беше изкъртен от силния вятър. Въпреки всичко на 30 август „Йоа“ премина Беринговия проток и на 31 август влезе в пристанище Ноум. Новината за пристигането на Амундсен бързо се беше разнесла: народът вече очакваше победителя на Северозападния проход.
Множеството беше изпълнило цялото крайбрежие. Хората поздравяваха моряците, прегръщаха ги. Развълнувани до сълзи, всички подеха химна „Да, ние обичаме тази страна“.
Амундсен отбеляза в дневника си: „Не намирам думи да опиша топлия прием, който ни оказаха в Ноум.“
За първи път един кораб беше преминал от Атлантическия океан в Тихия през Северозападния проход.
В Ноум Амундсен поръча нова мачта при един дърводелец, за да смени старата, която бурята беше направила неизползваема. Когато изпълни поръчката, занаятчията помоли Амундсен да му подари старата мачта. Амундсен беше много доволен, че ще се освободи от непотребната вещ. Само след няколко дни екипажът на „Йоа“ можа да се убеди какъв търговски нюх имат американците. Мачтата, нарязана на тънки търкалца, се продаваше по един долар парчето. На всяко от тях имаше надпис: „Исторически спомен от първия кораб, който премина Северозападния проход“.
Вестниците явно бяха приветствали подвига на екипажа, щом като и в тези негостоприемни кътчета на Аляска хората бяха съгласни да заплатят скъпо за едно парченце дърво.
От Ноум „Йоа“ отпътува за Сан Франциско.
Когато малкото корабче навлезе в прекрасния залив, бяха изминали 38 месеца от деня на отплуването му от Християния.
Американците му оказаха тържествен прием. Но тъй като обичат новостите, те пренесоха на ръце храброто малко корабче в Гоулдън гейт парк в Сан Франциско, за да могат любопитните да му се възхищават. И „от върха на мачтите птиците запяха своите трели“.
След като много пъти беше устоявал на гладната смърт в самотата, сега Амундсен можеше да умре, задушен от тълпите, които се блъскаха да го поздравят, или от богатите пирове, които трябваше да председателства. Но той беше толкова търпелив и хладнокръвен, колкото и въздържан.
Верен на обещанието да изплати всичките си дългове, той определи приходите от беседите, които изнесе във всички големи градове на САЩ, за погасяване на своята морална ипотека, както сам считаше.
Във Фриско10 на приема, организиран в чест на Амундсен, приятелят му Херман Гейд взе думата:
— Преди четири години Амундсен ми определи среща за вечеря през първата седмица на ноември 1905 година. Сега сме седми. Има ли друг човек в света, който по-добре от него да може да удържи думата си?
Тази част от речта на Гейд имаше забавен ефект, но в същото време подчертаваше едно от главните качества на Амундсен: честността.
След Америка се въодушеви и Европа; Християния го посрещна е отворени обятия; всички бяха излезли да го посрещнат: млади и стари, селяни, работници и буржоа. Работниците развяваха червени знамена. Тази победа се равняваше на революция! Всички пееха. Както музиката, откритията и науката свързваха хората. Във всички столици го честваха, отвсякъде го поздравяваха. Всички правителства му връчиха най-високите си отличия.
От ръцете на крал Хокон Амундсен получи „Големия кордон на свети Олаф“. На беседата, която изнесе през февруари в голямата амфитеатрална зала на Сорбоната, той носеше ордена на Почетния легион, който му беше връчен един месец преди това във френската легация в Християния.