Да се откаже? Никога!
Една седмица след изчезването на експедицията из цял-свят се разнася сензационна новина: „Италианците са живи!“ Един съветски радиотелеграфист уловил сигнали от „Италия“.
Сега вече е известно къде се намират катастрофиралите. Но Амундсен е принуден още цели три седмици да прави? упорити постъпки, докато постигне своята цел.
От френското посолство търсят норвежеца. Някои норвежци в Париж, узнали за напразните усилия на Амундсен, се обръщат към министерството на флотата. Веднага поставят на негово разположение „Латам“ — хидроплан, построен от Фарман и предназначен за прекосяване на Атлантическия океан. Съоръжават го съответно за кацане в арктическите-райони.
— Господин посланик, жестът на Франция дълбоко ме развълнува. Но мога ли да си позволя един въпрос: колко време ще бъде нужно на „Латам“ да пристигне дотук?
— Ние предвиждаме той да бъде в Берген на 17 юни и още на другия ден можете да отлетите за Тромсьо.
— Ще бъда там, ваше превъзходителство.
Като събира всичко, което смята, че ще му бъде нужно за спасяването на корабокрушенците, Амундсен намира малко — време да отиде и при адвоката си и да уреди някои дългове с предстоящ падеж; той не иска да дължи никому нищо.
В дома му в Свартског край фиорда го заобикалят всички предмети, донесени от големите му пътешествия… Тази вечер повече от обикновено Амундсен мисли за миналото си. Мисълта за нещастниците, може би тежко ранени, останали без храна, без лекарства — му се натрапва, терзае го … Но не за страданието на хората трябва да мисли той сега, а за самолета и за това как да им помогне. Какво ли представлява „Латам“? Той нищо не знае за него …
Колко грижи са му създавали, досега тези машини, построени от човека, за да скъсяват разстоянията! Погледът му се плъзга върху снимките, които украсяват стените на стаята … Тази, вече пожълтяла, е от 1903 година, когато той замина заедно с другарите си с кораба „Йоа“ да открие Северозападния проход. Тази пък е от 1910 година — от деня, когато като пръв завоевател на Южния полюс той заби там норвежкото знаме … Какво тържествено посрещане му бе устроил град Осло!… Онази там е направена на кораба „Мод“ през 1918 година, когато бе предприел продължителното изследване на сибирския бряг. А ето и една по-нова — на нея се виждат двата хидроплана, с които през 1925 година се опита да прелети над Северния полюс… Той дълго се замисля над това изпитание… Отново преживява трагичния миг, когато бе принуден да изостави върху леда единия хидроплан и да отлети с другия, в който се бяха настанили и двата екипажа. Макар и претоварен, хидропланът пристигна в Шпицберген… Голямата снимка, последната, е от „Норге“. Тя му напомня спора с Нобиле… Той отново чува острия тон, с който генералът настоява:
— Аз ще ви докажа, че дирижабълът е най-доброто средство за летене над Арктика; моят въздушен кораб ще свърже един ден Стария и Новия свят.
Амундсен не е човек, който се поддава на влияние. Той напълно възприема мисълта на Вини: „Подвежда се посредственият човек, силните характери се борят.“
Да, часът за борба бе настанал. А да се бори в този момент, когато ще трябва да отлети с непознат самолет, означава да размисли … Ще издържи ли самолетът това пътуване над Арктика? Какви са възможностите му? Какъв товар може да носи? …
Амундсен затваря очи пред големия албум на своите експедиции, на своя живот… Замисля се за миг. Само за един кратък миг! После облича палтото си, затваря куфарите. Загасява лампата. Затваря градинската порта. Отправя се към своята съдба …
ПОЛЕТ В НЕИЗВЕСТНОСТТА
Един самолет се стрелва като комета над фиордите, врязани в планините, и прелетява над островите Лофотен. Това е „Латам“, който отнася Амундсен и екипажа на мястото, откъдето те ще отлетят на помощ на пострадалите италианци.
Тромсьо, 18 юни 1928 година
На кея — мълчаливо множество. Рибари, жени в национални носии, деца, избягали от училище. Отделени от множеството с полицейски кордон, група официални лица, репортери и фотографи нетърпеливо чакат.
В залива големият бял хидроплан „Латам“ се люлее сред десетки риболовни и китоловни кораби. На хидроплана хора товарят и подреждат сандъци с припаси и дрехи.
Комендантът Гилбо и лейтенант дьо Кювервил, чиято ранена ръка е още в кожена ръкавица, наблюдават товаренето.
Изведнаж множеството се раздвижва. През него преминава шепот:
— Амундсен, Амундсен идва… ето го!
Кметът на Тромсьо и директорът на Института по геофизика придружават изследователя. Той е обут в ботуши до колене, наметнал е пелерина с кожена гарнитура. До последния момент се е надявал да чуе в радиостанцията вест от „Италия“. С тежка стъпка Амундсен слиза на кея и се качва в лодка; офицерите го питат с поглед. Той вдига рамене и поклаща отрицателно глава. Тежка атмосфера цари сред членовете на експедицията.