На 9 януари 1838 година Дюмон д’Юрвил, тръгнал с корабите „Астролаб“ и „Зеле“, достигна висок и стръмен бряг — опасен подстъп към Антарктида. Той откри Земя Адели.
Три години по-късно, на 11 януари 1841 година, Джеймз Рос забеляза суша — непристъпно високо ледено поле, а вътрешността му — настръхнала от остри върхове, целите покрити със сняг. Огромни ледници изпълваха долините и се спущаха чак до величествените стръмни брегове, издигнали се над морето. На хоризонта се очертаваха една зад друга вериги от остри върхове, достигащи до 3000 метра. В чест на английската кралица Рос нарече тази необитаема суша Земя Виктория. Когато премина 74-ия паралел, той забеляза някаква планина, висока 4000 метра. Беше пристигнал в такъв сезон, когато слънцето, спуснало се на два градуса над хоризонта, изпраща розови лъчи над морската повърхност и ледовете.
На тъмносиньото небе — почти непрозрачен фон — се откриваха белите и чисти линии на този връх, целият покрит със сняг. Англичанинът беше изненадан: той установи, че през всеки час от върха се издигат силни струи гъст дим: вулкан! Пламъците се отразяваха по надвисналите облаци, небето и ледовете червенееха. Рос назова този вулкан Еребус — на името на единия от корабите си.
През 1902 година шотландецът Брюст изследва околностите на Антарктида с кораба си „Скотия“. Той стигна до огромно непознато пространство с повече от 14 милиона квадратни метра повърхност, т.е. колкото Европа и Австралия, взети заедно.
Повече от един век завоевателите на ледените пространства упорито се опитваха да стигнат до Северния полюс и едва в началото на XX век започна покоряването на Южния. Без съмнение изследователите предварително бяха обезсърчени от потискащата враждебност на мъртвия леден свят, който трябваше да завладеят.
Към 1900 година още се вярваше, че този континент, покрит с ледове, ще остане непобедим за човешките усилия. Въпреки това редица експедиции от англичани, шотландци, германци, французи се опитват едновременно да разрешат тайната на антарктическия сфинкс.
Амундсен се питаше защо само англичаните бяха успели да напреднат толкова на юг. Без съмнение те притежаваха по-подходяща екипировка. Освен това и базите им се намираха много по-близо до Полюса, отколкото биваците на другите експедиции. Открит бе път за проникване към Полюса, истински проход, образуван от неравен ледник, път, който водеше към Биг Нейл (Големия гвоздей).
През 1902 година, когато Скот наближи Антарктида, пред очите му се откри необикновена гледка. На хоризонта се появи Земя Виктория. Отвсякъде — огромни бели пространства сняг и лед. Тук-таме черните петна на скалите. Всяко от тях напомня, че под белия покров се крие морето. Дали Антарктида не е архипелаг, споен от вечните ледове? Кой би се осмелил да каже, че огънят е открай време враг на леда? Вулканът Еребус бълва пламъци. Край кораба бавно се запътват айсберги, високи 30–40 метра, и заплашват да го обкръжат. Всеки миг „Дискъвъри“ може да се разбие в бялата стена. За да го спасят от ледовете, използуват брадви, търнокопи, кирки. А за да спести на хората скуката на монашеския живот и неизбежното обезсърчение, за да калява екипажа си, Скот организира футболни мачове върху леда, състезания по стрелба, спектакли, на които артистите се явяват гримирани. Издават и бюлетин „Саут полър таймс“. Колективът е съставен от учени, спортисти, журналисти. Тежките кожени облекла много измъчват хората — те поемат влагата много повече от вълната и непромокаемата тъкан. За подслон имат само една палатка! За храна — дажба, не повече от 800 грама, съставена предимно от бисквити и пемикан, говеждо задушено и сланина, какао и сирене. Готвят на газениче, което използуват и за топене на сняг. Така получават водата за пиене.
Експедицията стигна едно място, откъдето Скот разчиташе да предприеме с Шекълтън и доктор Уилсън настъплението към Полюса. Тримата тръгнаха с пет шейни и деветнайсет кучета. Носеха със себе си 750 кг припаси. Бяха принудени да изминават по три пъти едно и също разстояние, за да пренасят на части припасите, а кучетата, които ядяха само сушена моруна, се разболяваха и умираха. За осемдесет и три дни малката група беше изминала 1540 км, но не можа да достигне полюса: принудена беше да спре, тъй като полярната й кавалерия бе погинала …
Скот стигна до 82° 17/ южна дължина, т.е. на 857 км от Полюса — разстоянието от Париж до Марсилия, — но по това време им се свърши газта. Положението беше много тежко.