Нямаше ли газ, нямаше и вода. Следователно трябваше да се връщат.
Мъгли обгърнаха изпадналия в беда керван; хората сами трябваше да се (впрегнат в шейните. Шекълтън заболя от пневмония и започна да храчи кръв. За щастие организмът му беше здрав и издържа на болестта.
И все пак експедицията постигна много важен резултат. Това беше решаващ принос за бъдещата победа. Скот се увери, че арктическата калота образува дълбока хлътнатина под морското равнище, обградена от стръмни планини.
Макар той да не успя да стигне до Полюса, голямата заслуга на Скот бе, че все пак намери път, по който можеше да се отиде дотам.
МЪЧЕНИЧЕСТВОТО НА ШЕКЪЛТЪН
Изненадан, че пътят за проникване към Полюса е относително лек и използвайки добития опит от участието си в експедицията на Скот, Шекълтън реши да предприеме самостоятелна експедиция за завладяване на Полюса.
Организирана в края на 1908 година, тази експедиция събуди най-жив интерес във Великобритания и целия свят.
В деня на отпътуването — 4 август 1908 година — крал Едуард VII дойде лично да поднесе пожеланията си на изследователя, а кралица Александра му предаде английско знаме, което той трябваше да забие на Полюса. Шекълтън отплува с кораба за лов на тюлени „Нимрод“, надлежно пригоден за пребиваване в Антарктика, и установи базата си на 20 мили северно от мястото, където беше зимувал със Скот от 1902 до 1904 година.
За транспорт Шекълтън реши да използува само автомобили и манчжурски понита. Моторните коли можеха прекрасно да се движат върху плаващата ледена маса, но не и по ледниците, които бяха неравни. Настръхналата повърхност и температурата правеха движението на автомобилите невъзможно.
Когато Шекълтън ое изкачи на 3000 метра над морското равнище, той откри, по негова преценка, „най-голата и най-ужасната част на света“. Леденият вятър виеше непрекъснато. Отслабнали от глада и умората, с болезнено напукани лица, хората бяха полуослепели от блясъка на снега и отражението на светлината.
Тази вечна белота, това еднообразие причиняват непознати за умерения климат болести. Ето как Шекълтън описва една от тях:
„Отначало прилича на силна хрема. След това болният започва да вижда двойно. Зрението помътнява. Появяват се и други симптоми; разширение на кръвоносните съдове, дращене под клепачите като от пясък. Очите се притварят и сълзят.“
С голяма мъка Шекълтън измина 2750 километра за 126 дни. На 9 януари 1909 година той стигна на 178 километра от полюса на 88° 23′ южна ширина.
Тук той си даде сметка, че да продължи пътя, е равносилно на самоубийство. Пое обратния път и от този миг започна неговото бягство срещу смъртта. Шекълтън извърши заедно с другарите си невероятен подвиг, като изминаваше по 40 километра на ден, за да стигне до бараката, която Скот беше построил през 1902 година на Ледената бариера Рос.
Докато Шекълтън извършваше своя гладен поход, трима от другарите му се опитаха да достигнат Южния магнитен полюс.
На 16 януари 1909 година те забиха британското знаме в определената цел — 72° 25′ ширина и 155° дължина, и професор Дейвид се провикна:
— От името на Британската империя завладявам този район, в който се намира Южният магнитен полюс.
Всички извикаха три пъти „ура“ в чест на негово величество Едуард VII, крал на Англия.
Шекълтън не достигна Полюса, но смелият му подвиг събуди интерес сред учените към един свят, пълен с потайности. Хората от екипажа, останали в базата, проучиха характера на вулкана Еребус, който е непрекъснато в действие. От неговия кратер с 800 метра диаметър ритмично изригваха облаци дим и сярна пара и всичко се придружаваше от глух и непрекъснат тътнеж.
Заедно с научните изследвания хората, уединени в ледените простори на Антарктида, обогатяваха своя всекидневен житейски опит.
За да запълнят свободното си време, членовете на експедицията слушаха фонографните цилиндри, които бяха взели със себе си, и издаваха вестник „Южна зора“.
Към този необитаем континент, където бяха се провалили две британски експедиции с големи възможности, подготвени с крайна грижливост, плаваше „Фрам“ с екипаж, почти не-познаващ Антарктида, и с ръководител, който съвсем нямаше богатия опит на британците, макар че беше пътешествал през 1897 година с „Белгика“.
СЕЛИЩЕТО НА „ФРАМ“
Още от самото начало пътуването към Антарктида се оказа крайно трудно за „Фрам“ и за екипажа му. Тежко натоварен, корабът не можеше да се движи срещу вятъра и в много схватки с него не удържаше добре посоката. Със заоблено като пресечено яйце туловище, той ужасно се клатушкаше и понякога се губеше в движещата се бездна на морската буря.