Това плато, което Амундсен нарече Крал Хокон VII, е източната част на планината Кралица Мод; западната страна, открита преди това от Шекълтън, носи името на английския: крал Едуард XIII.
Една след друга идват трудностите: твърда ледена покривка обвива платото, по което движението със ски е невъзможно. Под стъпките на хората ледът кънти. Амундсен записва: „Имахме чувството, че вървим по празни бъчви.“
АМУНДСЕН НАЧЕЛО НА КОЛОНАТА
6 декември: колоната достига 3225 метра — най-високата точка в пътешествието. Започва спускане по слаб наклон. На слънце се върви бързо; то сякаш предвещава победата.
„Височината Шекълтън“ — точката, до която бе стигнала втората британска експедиция — преминават на 8 декември. Амундсен и другарите му вече са сигурни, че първи в света стъпват по тези непознати пространства. Досега човешки очи не са съзерцавали гордите върхове на Антарктида. Две английски експедиции се бяха провалили, третата е на път. Ще спечели ли малка Норвегия състезанието срещу една експедиция, подготвена и поддържана от една велика сила? Амундсен също вярваше в значението на „последния четвърт час“.
— Нашето последно усилие ще реши изхода от битката! — казва той, за да насърчи другарите си.
Ускоряват ход. Тридесет и пет километра на 10 декември!
14 декември: Хората са бодри и с повишен дух. Картата показва, че експедицията се намира на осем километра от Полюса.
Хелмер Хансен води колоната. Той спира кучетата, освобождава от каиша челното животно. Амундсен се обезпокоява:
— Не върви ли нещо, Хансен?
— Да, бих искал някой друг да дойде на мястото ми. Вече не мога да водя кучетата.
— Чудно, толкова добре вървяха досега!…
— Да, капитане, но мисля, че е време вече вие да застанете начело на колоната.
— Защо?
— Смятам, че на вас се полага честта пръв да стигнете Полюса.
Трогнат от вниманието, Амундсен се съгласява да води колоната. Продължават с тържествена походка. Кучетата тичат леко, като че са им поникнали крила.
След още една нощ лесно изминават осемте километра и Амундсен пръв стига Южния полюс… Той приканва другарите си да хванат дръжката на знамето. Издигат го високо и с един замах го забиват в леда. В дневника си Амундсен описва този миг със следните думи:
„Скъпо знаме, емблема на любимото отечество, ние те забиваме на Южния полюс на земното кълбо, а пространството, което ни заобикаля, наричаме плато Крал Хокон VII — в чест на нашия почитан владетел.“
ВОДЕНИ ОТ ЗВЕЗДИТЕ
Географите поддържат, че който е наближил на 10 километра до Полюса, е достигнал самия Полюс. За да са сигурни, че са стъпили на самата „дупка, през която минава земната ос“, норвежците утъпкаха земята по всички посоки в един район от осем километра.
По време на похода към Полюса експедицията продължи наблюденията си. Но когато премина 89-ия паралел, тя ги усили. Проверяваха резултатите едновременно с разстоянията и посредством един апарат — диастазиметър.
За наблюденията си на Полюса Амундсен си служи със секстант. За изкуствен хоризонт използуваха един сандък. Точното местоположение определяха чрез наблюдение на слънцето по график.
Двадесет и седем часа Амундсен наблюдава географското положение. Единственото изменение, което забеляза, беше всекидневното отклонение на слънцето. Амундсен беше напълно убеден, че се намира на Южния полюс. В палатката, която опъна и назова Полхайм, той остави две писма: едното до крал Хокон VII, другото до Роберт Скот.
— Макар Скот да не е пристигнал още, няма съмнение, че ще бъде тук през някой от следващите дни. Познавам упоритостта на британците и съм убеден, че той няма да се откаже.
На 17 декември започнаха приготовленията за връщането. Пътуването щеше да продължи 41 ден. С пълно съзнание за значението на изпълнената задача за величието на отечеството Амундсен записва на тръгване: „Развя се нашето национално знаме. Чувство на гордост ни изпълва пред символа на отечеството, а мислите ни летят към скъпата родина, към суровата земя Норвегия, която ние обичаме.“
Победителят на Южния полюс се надяваше, че малката група от трима души, начело с Преструд, ще извърши ценна научна работа в района на Земя Виктория; така експедицията като цяло щеше да бъде нещо съвсем различно от едно чисто спортно състезание.
Норвежците бяха тръгнали със 111 кучета, а се върнаха само с 11, които теглеха шейните.
Какво беше станало с другите 100?
„Трудно е да убиеш животно, след като дълго ти е служило и се е привързало към тебе като към свой господар — да го убиеш, защото е изнемощяло от страданията по дългия път; но още по-тежко е да отнемеш живота на скъп другар, когото смъртта въобще не заплашва! — пише Амундсен. — Егоистичната постъпка, която ти дава възможност да оцелееш, поражда у теб угризения на съвестта, но суровата необходимост те заставя и ударът на ножа, който изведнаж прекратява диханието на животното, налага на хората да отдадат последна почит на своите другари в страданията и борбата. Още по-трудно е да се храниш е месото им и за да устоиш на студа, да ядеш каша, застроена с кучешка кръв. Ако изпитваш някакво отвращение към тези малко варварски постъпки, спомни си стиховете на Виктор Юго от стихосбирката му «Съзерцания»: