Докато хубавото време и по-късият път улесняваха Амундсен, англичаните трябваше да се придвижват при силни снежни виелици и да изминат по-дълъг път.
На 4 декември, когато стигнали края на Шелфовия ледник Рос, забушувал силен ураган, който продължил четири дни и затрупал със сняг конете и палатките, а хората трябвало да се справят с последиците от внезапното размразяване.
Внезапното размразяване е често явление в Антарктида; то се дължи на чувствителното повишение на температурата поради духащите откъм ледниците и Полюса ветрове. Може би изглежда парадоксално, но в тези райони въздухът се затопля вследствие на силното налягане под напора на ветровете от високите планини, достигащи до 50 възли. От размразяването ледниците се превръщат в блата. За да не потъват понитата, Скот бил принуден да закове на копитата им ракетовидни дъски.
Щом преминали Шелфовия ледник Рос, фуражът се свършил. Петте оцелели понита били убити, одраии и месото им съхранено. Хората и кучетата трябвало сами да теглят шейните до Полюса. Англичаните си спомнили предсказанията на Амундсен, но за съжаление … много късно.
За трийсет и осем дни Скот наистина преминал Шелфовия ледник Рос, но това е едва половината разстояние от нос Евънз до Полюса. А при това му оставала най-трудната част от пътя, изкачването на полярното плато. Трябвало да извървят 700 километра през планината е една разлика във височината от 200 до 3 000 метра. Преди да започне изкачването, Скот върнал кучетата с няколко души. Самият той и останалите дванайсет души потъвали до колене в снега. Те напредвали едва по един километър на час. Борбата продължила пет дълги дни. На 21 декември Скот стигнал началото на ледника — там, където тази ледена река се промъква към нанадолнището между две планински вериги. Четирима души се върнали обратно. Само осмина продължили пътя.
На 3 януари 1912 година експедицията била на 273 километра от Полюса. Скот връща още трима от другарите си.
Техният обратен път ще бъде още по-драматичен. Роберт Скот продължава заедно с д-р Е. А. Уилсън, капитан Оутс, лейтенанта X. Р. Боуърс и подофицера Едгар Евънз. Дори след седемдесет и два дни нечовешки усилия петимата мъже били изпълнени е жар.
НЕУСПЕХ ИЛИ ПОБЕДА
Англичаните събират последните си сили. Те се задъхват от радост, че ще могат скоро да забият знамето на Великобритания на южната ос на земното кълбо. Неочаквано един от другарите помръква. Защо?
— Човешки следи…
Те виждат мачта, на която се развява норвежкото знаме, и едно малко флагче с надпис „Фрам“. Безмълвен, но многозначителен поздрав. Приближават и откриват една палатка. Влизат вътре и намират двете писма: едното до Скот, другото до краля на Норвегия, един секстант, един изкуствен хоризонт и други вещи. Какви трофеи! Но какво разочарование, достигащо до отчаяние, за тези моряци, за тези герои! На другия ден небето е много ясно. Астрономическите наблюдения им дават възможност да определят мястото на Полюса на 925 метра от палатката на Амундсен. Скот нарежда да се направят много снимки. Това ще бъдат най-сензационните документи за илюстрованите списания в целия свят.
Трябва съвсем бързо да се поеме обратният път. Физическите и моралните сили на всички започват да отслабват. Евънз чувствува, че отпада и че скоро не ще може да се държи на крака.
На 17 февруари той умира.
С неговата смърт започва агонията на целия керван. На Шелфовия ледник Рос студът е необикновено остър. Хората са толкова уморени, че скоростта на слизането им намалява средно дневно от 16 на 3 километра.
На 17 март Оутс капва на свой ред. Скот и другарите му се опитват да го спасят, но той предпочита да изчезне, за да не им пречи. Излиза от палатката. Леденият вятър го отнася …
В силна снежна буря тримата оцелели тръгват отново на път. Ураганът тъй силно се е развилнял, че са принудени да спрат. Имат припаси само за няколко дни. Ураганът духа непрекъснато вече десет часа и свири в ушите им погребален марш.
Заболели от скорбут, изтощени, с припаси, които намаляват от ден на ден, скоро нищо вече не може да им вдъхне сили, дори не и миражът на близката победа. Те изживяват ужаса на бавната смърт.
На 25 март Скот — единствен оцелял — събира сили да напише следния вълнуващ призив до своите съотечественици:
„Изправени бяхме пред опасности; знаехме, че ще се срещнем с тях. Всичко беше против нас. Нямаше защо да се вайкаме, а трябваше да се преклоним пред волята на провидението, решени да извършим докрай всичко, което бе по силите ни. Ако доброволно дадохме живота си в това дело, направихме го за честта на нашето отечество. Моля съотечествениците си да се погрижат да не бъдат изоставени нашите близки. Ако бяхме останали живи, щях да разкажа героична страница за твърдостта на моите другари, която би трогнала сърцето на всеки англичанин.“