След гигантска битка срещу развилнелите се природни сили героичните британци бяха победени. И Скот на свой ред бе отнесен от смъртта.
Осем месеца по-късно, на 12 ноември 1912 година, спасителна група, предвождана от д-р Аткинсън, тръгна да търси изчезналите и откри сред ужасяваща самота една палатка и една шейна — единствени вещи сред тази безкрайна шир. Платнището на палатката беше останало невредимо въпреки силната ледена буря; снегът лудо беше шибал стените й, без да я засипе.
Ръководителят на спасителната група приближил пръв, повдигнал вратичката на палатката. Покъртителна гледка се открила пред очите му:
Стая на покойници… Трима души лежат вътре, сякаш са заспали; лицата им са стихнали и спокойни. Скот е прострян върху спалния си чувал близо до прага, навътре Уилсън и Боуърс почиват в своите.
Те са умрели първи. Макар и отпаднал, Скот е изчерпал последните си сили да ги погребе в кожените им плащеници и на свой ред е очаквал смъртта да отнесе и него. Лейтенант Гран от спасителната група пръв видял Уилсън точно срещу входа на палатката, полуизлегнат, подпрян върху стената на палатката. Усмивка озарявала лицето му.
С благоговение събрала спасителната група материалите от палатката: геоложките образци, дневниците с наблюденията, бележниците и трогателното послание на Скот до съотечествениците му. Хората от малката спасителна експедиция прочели молитва за умрелите, после отвързали палатката от колчетата и тя покрила труповете на тримата герои. Над този саван натрупали ледени и снежни блокове на височина пет метра и на върха забили кръст, скован от две ски — сетна почит към загиналите, които ще почиват на мястото, където са издъхнали, докато майката родина прибере останките им.
Кои бяха причините за неуспеха на мъченически загиналата британска експедиция? Те трябва да се знаят, защото Скот и другарите му ще останат завинаги един от прекрасните примери на смелост и величие, с които се гордее цялото човечество.
На една обикновена, но крайно вълнуваща и завинаги безсмъртна страница Скот обяснява неуспеха си така:
„Нашата катастрофа се дължи не на организационни грешки, а на лошо стечение на обстоятелствата, при всичките трудности, които трябваше да побеждаваме.
1. Смъртта на понитата през 1911 година ме принуди да забавя тръгването и припасите, които бяхме взели, намаляха.
2. Лошото време на отиване — особено продължителната буря, когато се намирахме на 83° южна ширина — забави нашия ход.
3. Мокрият сняг по долните склонове на ледника Биърд-Мор забави още повече нашето придвижване напред.
Ние енергично воювахме срещу тези неблагоприятни обстоятелства и ги преодолявахме срещу голямо разхищение на нашите запаси. Припасите, дрехите, организацията на дълга верига от складове по платото и по целия път към Полюса, дълъг 1 300 километра, всичко отговаряше напълно на нуждите ни.
Групата ни щеше да стигне ледника Биърд-Мор в прекрасно състояние и с достатъчно припаси, ако не беше необикновеното изтощение на Евънз, от когото най-малко можехме да очакваме, че ще го напуснат силите. Никога живи същества не са страдали толкова, колкото ние през последните няколко месеца; въпреки лошото време щяхме може би да избегнем заболяването на капитан Оутс, ако не беше необяснимото намаление на припасите от гориво и най-сетне, ако не беше последният ураган. Той ни попречи да стигнем до склада, разположен на 20 километра по-далеч, където се надявахме да намерим необходимите припаси. Имало ли е някога по-лош късмет? Спрели сме на 11 мили (20 километра)от склада «One tone camp», имаме храна само за два дни, а газ само за едно готвене. Отпаднали сме; едва мога да държа перодръжжата. Но не съжалявам, че предприех тази експедиция. Тя е доказателство за упоритостта на англичаните, за тяхната солидарност и потвърждава, че те смело могат да гледат смъртта в очите и днес, както всякога…“
Й той заключава:
„Тези бегли бележки и нашите трупове ще разказват за изпитанията ни и положително една велика и богата страна като Великобритания ще осигури подобаващо живота на нашите близки.“
Дневникът на Скот с посвещение „На жена ми“, след това собственоръчно изменено „На вдовицата ми“, е също така трогателен.