Амундсен и повечето норвежци бяха убедени, че тази световна, война ще бъде последна.
Те мислеха като Алфред Нобел, който още през 1892 година твърдеше:
— Навярно заводите ще сложат край на всички войни, а не вашите конгреси. В деня, когато два армейски корпуса ще могат за един час взаимно да се унищожат, цивилизованите нации ще отстъпят изумени и ще демобилизират армиите си.
Амундсен смяташе, че това време е дошло и че касапницата на войната ще поучи народите никога вече да не помислят за взаимно изтребление. Някога динамитът послужи на Амундсен да разбие ледовете и да освободи „Белгика“. Той би могъл да послужи, за да се разбият плаващите ледени маси и да се осигури корабоплаването покрай сибирските брегове. Руският вицеадмирал Макарон вече беше помислил да приложи този способ. Опитът на Нобел му показа, че науката и войната вървят заедно, не по волята на народите и на учените, а защото някои държавници и финансисти използуват за своя изгода постижения, предназначени за човешкия напредък.
Нобел, този фабрикант на експлозиви и същевременно миролюбец, смяташе, че не е достатъчна заплахата от оръжията за взаимно унищожение; трябва също ревностно да се разширява разбирателството между народите и да се осъждат всички войни.
Науката, литературата и борбата за мир — ето средствата, които ще заставят държавниците да уреждат по мирен начин споровете си.
Затова Нобел отпусна 33 233 792 шведски крони за награждаване на пионерите на науката, писателите и апостолите на мира. Всяка година Стортингът (норвежкият парламент) трябваше да присъжда една награда за мир, останалите награди бяха предназначени за шведските академии.
Делото на Амундсен е същински пример за ревностна борба за мир.
Да се изучат непознатите пространства на земното кълбо, Арктическия басейн, Аляска, Северна Канада, Гренландия, Шпицберген, сибирските брегове, тяхното икономическо значение й подземните им богатства — това означава да се постави науката в услуга на човека.
Да, ще дойде ден, когато единното човечество, осъзнало своето бъдеще, ще вложи всичките си сили не само за оползотворяване на арктическите райони, но и за превръщане на обширните негостоприемни земи на Канада и Сибир в използваеми територии за общото благо. Норвегия — трамплин към тези земи, имаше да осъществи своя мисия.
Амундсен разбираше колко е скромен неговият принос. Той сравняваше своите експедиции с патрул на бойно поле. Светлите перспективи щяха да се разкрият по-късно. Прогресът е пропорционален на техническото развитие. Нужни бяха 23 века, за да се отмести северно от Гренландия онази „Ултима Туле“, която Питей беше означил на юг от Норвегия; десетгодишни усилия бяха достатъчни да се завладее Северният полюс, докато десетки минали поколения не бяха успели да постигнат това.
Същото възмущение, което беше изпитал от страданията от войната, Амундсен изпитваше и от невежеството на народите, и от пропагандата, която го използува.
ПЕЧАТЪТ И БРАДАТА НА АМУНДСЕН
Когато Амундсен трескаво се готвеше да отпътува от Християния, един журналист, негов познат, в желанието ей да помогне на прочутия си съотечественик, поиска съгласието му да напише Статия за него за един голям американски ежедневник.
Амундсен се ужасяваше от рекламния шум, но правилно оценяваше значението на точната и сбита информация, защото в миналото сам той беше видял полза от нея. От такива информация той беше узнал много насърчителни неща за своята работа. От примерите, посочени в печата, той се запозна по-добре със законите, по които се ръководят хората и обществото. Но и печатът, като езика на Езоп, годен и за най-доброто, и за най-лошото, може не само да покаже човека в невярна светлина, но извращавайки обществената мисъл, може да реши съдбата на един народ и дори на цялото човечество! Ето защо Амундсен се отнасяше много скептично към вестникарската информация. Макар и с неохота, той прие обаче предложението на своя съотечественик.
— Това ще бъде едно изключително откритие, хубав принос; общественото мнение ще се осведоми правилно — каза журналистът, разделяйки се с Амундсен. А след известно време, като предаде на Амундсен статията си от четири страници, в която се говореше за научната цел на експедицията, той добави:
— Капитане, дайте ми още една снимка. Така страницата ще се оформи по-добре!
— Имам само тази, но както виждате, поради предстоящото отпътуване съм пожертвувал брадата си.
Обикновено Амуидсен носеше остра брадичка по тогавашната мода.
Той очакваше с голям интерес да се появи статията в подкрепа на едно добро дело. Когато корабът му стигне до Беринговия проток, хората ще научат, че е ударил часът за завоюване на Полюса по море.