Амундсен едва спазва посоката и корабът се губи в преследващите го гигантски вълни.
Но той трябва на всяка цена да излезе от тези райони, които след няколко месеца ще потънат в сянката на Земята.
На 26 август „Мод“ навлиза в Карско море.
На 1 септември корабът плава край остров Диксон, осем дни по-късно е на най-северния край на Азия, а на 13 септември е скован от ледовете в малък залив и експедицията трябва да презимува (1918–1919). Амундсен не беше предвидил, че ще срещне стена от ледове отвъд нос Челюскин. Никой още не беше зимувал в този край.
Построиха бараки за кучетата и за хората, но без прозорци.
Заселниците на тази необитаема земя нарекоха мястото Модхавън. В „пристанището на кралица Мод“ главната грижа на екипажа бяха кучетата. Те бяха нужни за обиколките около базата и евентуално, за да стигнат с тях до някое селище на северния сибирски бряг. Лагерът се намираше на 350 километра източно от остров Диксон. Затворени в къщичките си, снежните отшелници прекарваха времето в разкази за живота си. Всеки, от тях имаше достатъчно спомени й можеше да учуди другарите, си със своите приключения. Разбира се — приключения от Полюса.
Полюсът действува на скандинавските изследователи като магнит на желязо.
По лицето на Амундсен се чете смесица от сила и сурово упорство, които го отличават от останалите. Природата и обстоятелствата го бяха превърнали в жив механизъм, който се ориентираше по тези безбрежни и всяващи ужас пустини по силата на най-първичните закони.
През зимата Свердруп започна да издава вестник „Таймир постен“ („Таймирска поща“). Абонатите бяха малко, а през зимата събитията бяха редки. Останал без новини, вестникът скоро престана да излиза.
Амундсен, винаги грижлив към своята „кавалерия“, имаше навик да пренася на ръце кученцата. Веднаж, като се качваше така натоварен по дъската, която свързваше плаващия лед с кораба, той падна и си счупи ръката над лакътя. Уистинг се зае да го лекува.
Боледуването на шефа не попречи на колектива да продължи научната си работа. Проверяваха различни географски подробности и потвърждаваха някои от тях със сигурност. Така норвежците се увериха, че Вилкицки наистина бе открил Земя Николай II.
Зимата и пролетта, а и голяма част от лятото минаха, без „Мод“ да може да отпътува, защото ледовете продължаваха да го обграждат. Пролетта донесе светлина, слънце и топлина. На 1 април 1919 година Хелмер Хаисен и Оскар Уистинг тръгнаха на обиколка с шейна — първата от многото обиколки, които трябваше да предприемат през годината. Взеха продукти най-малко за 45 дни. Задачата им беше да слязат на юг, по западния бряг на полуостров Таймир, за да установят разстоянието.
Малко по-късно през същия месец Кнудсен, Тьонесен, Тесем и Олонкин тръгнаха да изследват и да нанесат на карта Остров Принц Алексис, „където не беше стъпвал човешки крак“.
Много рядко се срещат хора по тези брегове. Те идват от северната сибирска тундра, следвайки еленовите си стада, но когато бреговете са покрити със сняг — няма нито хора, нито животни.
НЕОЧАКВАН ПОСЕТИТЕЛ
В дните, когато слънчевите лъчи хвърлят дълги сенки сред златиста светлина, Амундсен отделяше по три часа на денонощие за ходене. Той знаеше, че движението е условие не само за добро физическо разположение, но и за душевно равновесие. Ала като бивш спортист, той спазваше ограниченията, които възрастта и сърцето му налагаха: не злоупотребяваше с упражненията, защото изтощението винаги е вредно; основното бе да си запази мускулите, придобити на младини. Почивката е еднакво важна както при физическата работа, така и за успешен умствен труд.
В 20,30 часа всички трябваше да бъдат в леглата. За да предотврати каквото и да било нарушение на това правило, Амундсен прекъсваше електрическия ток във всички бараки с ръчка, инсталирана до вратата му.
Ръката му вече беше почти излекувана.
За да се избегне второ премеждие като това, което се бе случило на Амундсен, екипажът беше построил нова „стълба“.
Якоб, кучето-талисман на експедицията, с часове тичаше из кораба. Този ден то слезе по стълбата и залудува на леда. Скоро се намери пред ледената стена, която хората бяха издигнали, за да се пазят от нежелателните гостенки — мечките.
Якоб започна яростно да лае. В паузите между две негови излайвания, се чуваше силно дишане. Откъм тъмнината се стрелна изплашеното куче; след него тежко стъпваше най-големият скитник на ледовете — бялата мечка. Като видя Амундсен, тя започна да се „умилква“, сякаш питаше: „Няма ли нещо за мен?“