Якоб незабавно беше офейкал и на Амундсен му се, искаше да направи същото. Той се опита да стигне до стълбата, но мечката му препречи пътя. Едно страшно ръмжене и една лапа се спуща надолу. Тежкият удар е толкова точен, че Амундсен пада зашеметен. Остава неподвижен и се преструва на мъртъв. Мечката спортсменски го оставя. Норвежецът има късмет, защото, ако беше изкрещял или направил каквото и да било движение, мечката щеше да то, разкъса със зъби и с нокти. Но мачът не беше завършен. Като вижда господаря си в опасност, Якоб смело излиза на ринга със силен лай. Изненадана, мечката отскача назад. Амундсен използува това и се втурва към стълбата. Никога през живота си не се е качвал толкова бързо. Намира дори сили да извика:
— Мечка! Мечка!
На виковете му се притичват Уистинг и Свердруп. Те нищо не знаят за случилото се.
— Мечка, мечка!…
Те са без оръжие, стрелват се да търсят пушките си.
Противникът е още там. Чака втория рунд. Дращи яростно по снега. Амундсен разтрива наранения си хълбок. Уистинг се прицелва в мечката, за да я убие, но тя се хвърля към него с вдигната лапа… Уплашен, той не я улучва. Свердруп му подава своята пушка… Този път мечката се сгромолясва.
Внезапно се появява четиримесечно мече: убили са майка му! То се хвърля върху нея; ближе я, яростно ръмжи срещу кучето Якоб, което тъпче около него. Не може и да се мисли да вземат мечето на кораба. Трябва да го убият; то вече има здрави зъби.
Уистинг — той изпълнява ролята на лекар — преглежда Амундсен, който е ранен в китката, кръв блика от хълбока му, жестоко разкъсан от ноктите на мечката. Уистинг най-грижливо превързва раната. Благодарение на своята здрава физика Амундсен бързо се възстановява.
Той вече се е съвзел. Срещу Нова година, когато изследователите се готвят да празнуват настъпването на 1919 година, една петромаксова лампа, която осветява новогодишната трапеза, избухва и подпалва бараката. Начело с Амундсен норвежците скоро потушават пожара.
„Мод“ можа да се освободи от ледовете едва девет месеца след тази тревога — на 12 септември 1919 година. Повлечен от силно течение, корабът не можа да тръгне на север, както искаха изследователите, а бе върнат на юг към континента, близо до устието на река Колима. Единайсет дни по-късно отново беше скован в ледове, близо до остров Айон, при входа на Чаунската губа, на северозапад от Чукотския полуостров. Наложи се да презимуват повторно (1919–1920).
Прекараха зимата на борда на „Мод“; едно от най-трудните задължения, което трябваше да изпълняват, беше поддържането на реда и чистотата на кораба. При такава експедиция, когато не само успехът, но и животът на хората зависят от санитарните условия, чистотата е необходимост.
УЖАСЪТ ОТ САМОТАТА
Самотата съвсем не беше психологически стимул за всички кленове на екипажа. Напротив, тя причиняваше тежки смущения, особено у Петер Лоренц Тесем — 44-годишен. Студът, чуждата страна бяха причина за истинска трагедия у него. Той беше добър работник, но настроението му се менеше неочаквано и рязко. Още в началото на първата зима той изказа желание да напусне експедицията. Измъчваше го упорито главоболие и той говореше само за връщане в родината. Амундсен много добре си спомняше как бе полудял един моряк от експедицията на „Белгика“ в Антарктида; затова състоянието и а Тесем му създаваше най-големи грижи.
Раздразнителният Тесем упрекваше ръководителя, че го е повел в, едно безцелно пътуване.
Той не искаше да разбере, че една експедиция не може да се съобразява с интереса на отделната личност и че на борда трябва да господстват само постоянството и общият идеал. Колкото и да му обясняваха другарите, че трябва да се подчинява на ръководителя, че подчинените трябва да зачитат мнението на мнозинството, както и общата цел, все пак „Мод“ не беше военен кораб и всеки имаше право да го напусне.
Край устието на Енисей, на остров Диксон, русите бяха построили телеграфна станция. Амундсен смяташе, че е възможно разстоянието от 900 километра да се измине с шейни, теглени от кучетата. Освен това трябваше да намерят по пътя и склада с припаси, който Ото Свердруп беше приготвил през 1915 година, когато бе отнесъл материали на двата руски кораба „Таймнр“ и „Вайгач“, принудени да презимуват на това място.
Амундсен не можеше да попречи на Тесем да се върне; и нещо по-лошо: не можеше да го остави да си тръгне сам. Всички предложиха услугите си на капитана, но Амундсен избра Кнудсен, участник в експедицията на Ото Свердруп, защото той знаеше къде се намира скривалището с припасите. Тесем и Кнудсен трябваше да отнесат писмата за норвежките научни институти с резултатите от наблюденията на експедицията през зимата на 1918–1919 година. Преди да тръгнат, Амундсен поръча на хората си да построят сглобяема къщичка, която да послужи евентуално за убежище на двамата пътници. Дадоха им храна и гориво за една година и шейна с кучета.