— Не е ли по-добре да почакаш до пролетта? — попита още веднаж Амундсен.
Но Тесем настоя да си тръгне веднага. А дните ставаха по-къси и времето по-лошо.
Двамата тръгнаха на път.
Екипажът на „Мод“ не разполагаше с радио и веднага загуби дирите на двамата пътници. Едва през април 1920 година Амундсен научи в Анадир (Берингово море), че двамата мъже никога не са стигнали до остров Диксон. Една експедиция, тръгнала от Норвегия да ги търси, намерила на нос Уилд писмо, в което Тесем и Кнудсен пишат, че са намерили скривалището, но че храната била развалена и те продължават пътя си към остров Диксон. Писмото беше от 14 ноември 1919 година. Движейки се по брега на югозапад, спасителите намерили близо до нос Приметии останки от лагер, а малко по-далеч — следи от някогашен огън, голяма клада. В пепелта — кости и копчета от дрехи… Човек ли беше изгорял? Недалеч от това място през 1922 година русинът Н. Уранцев откри неузнаваем човешки труп и часовник с инициалите на Тесем. Той беше издъхнал само на 3 километра от станцията на остров Диксон. Как?
Предполага се, че той е изгорил трупа на своя другар, умрял от умора. Ако е знаел, че се намира толкова близо до руската станция, може би е щял да намери сили да стигне дотам. Но самотата и гладът го бяха победили. По-нататъшните издирвания доказаха, че останките от шейна и пакетите, намерени на 30–40 километра от Диксон, са принадлежали на Тесем. Подгонен от буря, той ги изоставил. Без съмнение нещастникът беше паднал, защото трупът му бе открит под един стръмен склон. Край него бяха намерени напълно запазени телеграмите, които той трябваше да предаде в станцията.
През 1932 година съветският професор Самойлович, изследвайки околностите на нос Челюскин — най-северната точка на сибирския бряг, — намери прът от знаме, висок 4 метра. Той показваше мястото на лагера „Мод“. Под купчина камъни Амундсен беше оставил някои документи и, написано саморъчно, кратко изложение на главните случки на своята експедиция с кораба „Мод“.
ПРИ „СНЕЖНИТЕ ЦИГАНИ“
В новото селище идваха чукчи да продават на обитателите на „Мод“ прясно еленово месо, кожи от лисици и катеричките, им предлагаха също извънредно ценните мамутови зъби и бивни. В замяна получаваха тютюн, захар, чай. Понякога и норвежците посещаваха местните хора, които ги приемаха в своите огромни шатри — 50 стъпки в диаметър и 15 стъпки високи. Тук, насядали в кръг, всички от рода обработваха еленови кожи.
Д-р Свердруп правеше научни изследвания в района. Той-се свърза с чукчите, разпалени ловци та дивеч за кожи; по-късно той подробно описа техните нрави.
Когато земята се екове в лед, в северосибирския лед, ранната зима събужда чукчите, защото започва ловът.
Животните търсят убежище към бреговете. Полярната нощ обгръща цялата природа; само многоцветните пламъци на северната зора осветяват от време на време хоризонта.
Сребърни лисици, мечки, тюлени стават жертва на кланета! Дългите дървени шейни, теглени от елени, леко се хлъзгат по снега. От време на време нощем се чуват викове: „Е, е, е!“ Вик за насърчение на елените.
Чукчите отиват да обходят капаните. И каква радост за обитателите на снеговете и ледовете, когато намерят някоя леко ранена лисица отчаяно да се дърпа в капана!
Моржовото месо е прекрасна примамка за лисицата! …Колкото и да са гладни, чукчите винаги запазват няколко парчета месо и от тези млекопитаещи. Моржовото месо за тях е това, което за нашите селяни е зърното за посев.
Щом уловят две-три лисици, камшиците им заплющяват във въздуха, вятърът вдига „пушилка“ от снега, свирки придружават нощната разходка. Но ловът не е развлечение, а уморителен труд, особено зиме, когато термометърът пада до –70°.
През лятото чукчите ловят моржове и китове.
Екипажът на „Мод“ можеше лесно да се разбира с чукчите. Тези „снежни цигани“, както на времето ескимосите, бяха надушили, че на белия кораб има много храна. А и норвежците, и техният капитан бяха твърде човечни и им помагаха според възможностите си.
Амундсен искаше да събере колкото е възможно повече предмети и дрехи, характерни за народите на Северен Сибир, за да ги подари на норвежките музеи. Затова трябваше да прави размяна. От продължителния си допир с чукчите Амундсен разбра, че те са съвсем различни от ескимосите, тъй като живееха при съвсем други условия.