Щом забелязват „Мод“ от брега, цяла флотилия лодки се спускат към него като на състезание. Еекимоеите са като децата. Поради своето невежество те обожават дрънкулките и „подаръците“ на белите.
Този път любопитството на ескимосите достига своя връх. Какво ли има в този огромен сандък? Те не знаят, но капитанът изглежда тъй съсредоточен, че те предугаждат колко е скъпоценно съдържанието му.
Знаят, че сандъкът трябва да се свали на брега. Един от ескимосите се разхожда на кораба. Питат се какво ли търси. Изведнаж, преливащ от щастие, той се провиква. Никой не го разбира. Човек би помислил, че Архимед вика: „Еврика“. Старият ескимос наистина е намерил нещо: дъски. Той крещи от борда; без съмнение издава заповед. Защото изведнаж лодките се събират една до друга като сал и скоро юнкерсът е положен върху този понтон от тюленови кожи.
Как да не се възхищава човек от този простодушен и толкова изобретателен народ?
— Добре дошли! — казват ескимоските жени, струпани на брега. — Ние днес празнуваме изобилието на риболова.
Скоро моряци и туземци образуват някакъв странен хор от разнозвучна музика. Амундсен и другарите му присъстват на тържеството. Главното развлечение е да подхвърлят човек във въздуха върху опънато платнище. Този, който може да остане прав на краката си с опънати встрани ръце, след като са го подхвърлили, е победител. Един любезен ескимос предлага състезание. Амундсен признава превъзходството на ескимосите и отклонява поканата.
Самолетът е изваден от сандъка и сглобен, а „Холмс“ се готви да отплува. Наистина не бива да допуснат ледовете да я сковат.
Най-напред се заеха с мотора. Трябваше да положат големи грижи за него. Под ръководството на Амундсен ескимосите построиха за три дни хангар, за да приютят крехките криле на „Елизабет“.
Амундсен, предвидлив както обикновено, беше взел на кораба сглобяема къща от четири стаи и кухня.
Строителството изискваше от Амундсен големи физически усилия. Но с това не свършиха мъките му. На 19 ноември 1922 година той тръгна пеша от нос Бароу за Коцъбю и извървя 750 километра за десет дни.
„Не искам да подценявам качествата на специалистите, нито сам да се издигам на пиедестал, но държа да подчертая превъзходната възстановителна способност на човешкото тяло“ — пише Амундсен в бележника си.
Той прекарва в Ноум част от зимата на 1922–1923 година.
През това време в Уейнрайт лейтенант Омдал се упражнява да пилотира „Юнкерса“, на който са прикачени ски за приземяване върху леда.
Нито Амундсен, нито Омдал имаха чувството, че са в опасност по време на гостуванията си при туземците.
Ескимосите имаха големи еленови стада и подобно на лапонците им слагаха отличителни знаци. Но те различно строяха кошарите: едните ги ограждаха с ледени блокове, а другите — с ограда от колове. Главното препитание на това население не беше животновъдството, а ловът. Те бяха превъзходни ловци. Със своите леки лодки и примитивно оръжие не се колебаеха да нападат и китове. А не е играчка да преследваш такова животно с прост харпун от кост в ръка.
Измина дългата зима. Дори в тази ледена пустиня животът течеше и занимания не липсваха.
Амундсен имаше пълна вяра в успеха на своята експедиция през лятото на 1923 година. Само 3400 километра отделяха Уейнрайт от Шпицберген през Полюса, тоест 25 часа летене, средно по 180 километра на час. Всичко беше обмислено до най-малките подробности.
Единственият радиопредавател беше инсталиран на 600 километра разстояние в Нордвик, на Пойнт хоуп. Изследователят се досети да постави на определени разстояния по този път 30 ескимоса, които със светлинни сигнали да предупредят телеграфа в Нордвик за тръгването му.
Успехът на този полет над Полюса трябваше да го реабилитира пред световната общественост за напразните му четиригодишни усилия.
Ескимосите виждаха за първи път тази непозната птица.
Когато Амундсен им обясни, че за да се издигне нависоко, тази птица трябва да отлети от равен терен, те веднага се заловиха да изравнят терена и така беше построено най-северното летище за онова време. Ескимосите сами си импровизираха брани и валяци. Когато моторът започна да бръмчи, дребните жълтокожи хора се уплашиха да не се запали. Те почувствуваха непознатата миризма на бензина, но тя много им напомняше миризмата та газта, е която бяха свикнали. Газената лампа и шевната машина бяха за тях две чудеса, донесени от белите.