Парите от Ейлсуърт не бяха достатъчни да съоръжи двата необходими хидроплана. Амундсен смяташе, че трябва да тръгнат поне с два хидроплана, защото можеше единият да се загуби. Норвежкото правителство има щастливата идея да постави филателията в услуга на науката и благодарение на „Норск-Луфтсейландс-Форенинг“ (Норвежко въздухоплавателно дружество) най-сетне проектът можа да бъде изпълнен. Шест марки, изобразяващи бяла мечка, която гледа летящ самолет — каква неудържима съблазън за филателистите от цял свят, още повече пък и с печат отгоре: „Северен полюс“.
Тиражът беше 2 215 500 броя.
Един милион седемстотин деветдесет и пет хиляди броя бяха пуснати в продажба в полза на експедицията. Със събраните 225 000 крони закупиха два хидроплана тип „Дорние-Вал“, двумоторни с по 371 конски сили.
От Пиза, където ги построиха, самолетите бяха докарани в Тромсьо, който още веднъж стана изходна база за новото пътешествие на Амундсен към неизвестността.
На 9 април 1925 година корабите „Хоби“ и „Фарм“ (вторият кораб принадлежеше на норвежкия флот) напуснаха малкото северно пристанище с ценния си товар. Двата хидроплана бяха натоварени на „Хоби“. Големите сандъци, в които бяха опаковани те, стърчаха високо над фалшборда. Хората, запознати с корабоплаването в Арктика, изказаха опасенията си.
Само лоцманът Рийсер-Ларсен не се съмняваше в успеха.
Датският остров19 — на 1 165 километра от Полюса, беше избран за база за отлитане на двата хидроплана. Благодарение на богатия опит на Амундсен бяха взети всички мерки за случай на злополука. Нищо не липсваше: ски, шейни, палатки, спални торби, сгъваеми лодки по 11 килограма, годни да издържат един тон товар.
Уверен, Амундсен се провикна:
— Този път тръгваме не на шега!
Сред общ възторг „Хоби“ и „Фарм“ пристигнаха в Ню Олесунд.
Макар че температурата беше –13°, хидропланите бяха сглобени с изумителна бързина.
Амундсен чакаше само благоприятни условия да отлети. Но заливът Ню Олесунд, известен с каменовъглените си мини, не е много удобна площадка за неустойчивите хидроплани. Сипе се ту сняг, ту пада гъста мъгла или пък шиба силен вятър.
Хидропланите бяха напълно готови, моторите бяха проверени и за да се уверят в устойчивостта на всяка част, пилотите бяха извършили кратки полети и много пъти се бяха приземявали успешно.
Атмосферните условия обаче продължаваха да бъдат отчайващи. Но на 21 май температурата се покачи, лек ветрец смени силните ветрове.
Започнаха товаренето бодро, нямаше повече от 500 килограма на човек! Въпреки умората всички, които участвуваха 13 товаренето, бяха оптимисти, но не проговаряха нито дума.
№ 24 се пилотираше от Лейф Дитрихсон с навигатор Ейлсуърт и механик Оскар Омдал. № 25 се пилотираше от Рийсер-Ларсен, навигатор беше Амундсен, а механик — X. Фойхт.
№ 24 трябваше да отлети в 17 часа. Всичко живо, което можеше да ходи, дойде да ги изпрати.
Шестимата авиатори обядваха в „Сиелън“, който обикновено служеше за дърводелна на каменовъглените мини. Когато екипажите се настаниха в кабините, пуснаха моторите…
Най-сетне щяха да тръгнат!
Всеки искаше да им стисне още веднаж ръка, а фотографите ликуваха.
Чакаха знак от Амундсен.
17,10 часа! № 25 тръгва пръв. Рийсер-Ларсен го насочва към центъра на Конгсфьорд, откъдето ще отлети.
— Благополучно завръщане до утре! — бяха последните думи, които Амундсен чу.
Самолетът е тежък, ледът чуплив. Рийсер-Ларсен променя посоката и се насочва право към ледника в Кралския залив.
Безпокойство … вълнение… Не, всичко е благополучно. Хидропланът се издига без премеждия.
№ 24 потегля лошо. Лейф Дитрихсон си мисли: „Сега или никога.“ Пуска мотора с пълна сила, дърпа ръчката и скоро двата хидроплана летят към север един до друг.
В този миг Ню Олесунд — това загубено място — става център на света. Всички вестници съобщаваха за тръгването с огромни заглавия.
Амундсен трябваше да се върне на другия ден сутринта!
Но той не даваше признаци на живот…
Какво се бе случило и с петимата му другари?
Дали са били принудени да кацнат върху леда? Дали пък, защото бяха тежко натоварени, хидропланите не са се разбили о земята?
Изпълнявайки предписанията, които Амундсен беше дал преди тръгването, първата спасителна експедиция тръгна веднага от Ню Олесунд. „Хоби“ и „Фарм“ се отправят незабавно да ги търсят.
Всички кораби бяха осведомени по радиото за изчезването на шестимата. Предполагаше се, че те може би се опитват да преминат плаващия лед по посока към Гренландия.
Очакването продължи дни и нощи с надежда да се получат успокоителни новини.