Когато № 24 прелитал над плаващия лед, моторите му се повредили. Бензинът започнал да приижда неравномерно. Накрая Дитрихсон бил принуден да кацне върху удобна водна площ. Но хидропланът взел да потъва и пилотът едва успял да стигне до устойчив лед.
Същите неприятности с мотора имал и № 25; когато резервоарите били полупразни и Амундсен загубил от погледа си № 24, той се решил на принудително кацане върху леда. Амундсен и другарите му не знаели нищо за съдбата на № 24 до момента, когато, два дни по-късно, забелязали на около пет-шест километра едно знаме и крило на самолет.
Рийсер-Ларсен бързо размахал две флагчета и дал знак за тръгване.
Дитрихсон отговорил на тези знаци и веднага тримата другари от № 24 се насочили към № 25. Те се надявали, че ще могат с общи сили да поправят един от хидропланите.
На връщане Дитрихсон и Омдал едва не се удавили, тъй като ледът бил чуплив. И двамата били спасени благодарение на Ейлсуърт.
Неведнаж се опитвали да тикат продължително № 25, за да може да се издигне. Но всеки път напразно. Дните и седмиците им се стрували вечност, заети все с една и съща безплодна работа, а за да я извършват — все същите примитивни средства: една брадва, две лопати — една голяма и една малка, един щик и три ножа в ножниците; това било всичко, с което тези мъже разполагали, за да построят летище на 87° 43′ северна ширина, притискани от толкова огромни маси лед, че за да видят какво са извършили през деня, били принудени да се катерят върху ледените блокове, щом излезели призори от пилотската кабина на хидроплана.
Най-сетне построили писта, дълга около 500 метра. Опитали се да пуснат моторите, но ледът не издържал тежестта на самолета и товара му. Хидропланът счупил леда, както юмрук разчупва стъкло.
Амундсен разказва подробно за всички трудности на потеглянето и отлитането. „И този път усилията ни не бяха възнаградени, ледът се разчупи под тежестта на хидроплана, когато се хлъзгаше по повърхността, преди да отлети.“ Дали водната покривка, до която бяха стигнали, можеше да се използува за отлитане? Пак не!
Двадесет и четири дни двата екипажа бяха принудени да водят борба на това ледено поле. Нямаше време за губене. Плаващият лед се движеше и трябваше хидропланът да се защищава от прииждащите блокове. После трябваше да намерят място от „млад лед“, тоест гладка повърхност, образувана в един каньон, прорязан в дебелия плаващ лед посред купища ледени парчета. Извън тази вкаменена река разчупени ледени блокове — по десетина метра високи — дебнеха като наклякали вълци крехкия хидроплан.
За да откарат хидроплана до гладката ледена ивица, трябваше да преминат стръмния бряг, който ограждаше тази писта за „отлитане“. Налагаше се да работят непосилно с брадва и търнокопи. Силно безпокойство терзаеше Амундсен, но другарите му пееха, уверени, че ще излязат от това опасно положение. Само присъствието на Амундсен беше достатъчно да им вдъхне вяра, че нищо страшно не може да се случи.
Той добре познаваше трудностите, които трябваше да се преодоляват, и по повод доверието, което му засвидетелстваха хората от екипажа, пише: „Колко съм горд, че ръководя такива хора; те правят чест на човешкия род!“
7 юни: „Годишнината от обявяването на независимостта па Норвегия. Из цялата страна весело плющят на вятъра националните знамена. И ние тук празнуваме този велик ден, като издигнахме националния флаг върху нашия хидроплан.“
Докато пишеше тези редове, Амундсен си спомни 7 юни 1905 година, когато, залутан в Северозападния проход, отпразнува с малко закъснение новината за независимостта. Оттогава досега Норвегия беше направила голяма крачка напред и името на Амундсен бе влязло в списъка на прославените й синове.
Вероятността да се построи писта за отлитане върху подвижни ледове над пропасти от 3–4 хиляди метра при –10° студ, никак не беше насърчаваща. Освен това наложи се да намалят дажбата от храна на 250 грама. За сметка на това можеха без ограничение да пият вода от разтопен сняг.
След като много дни бяха работили и брадвата, и лопатите бяха изиграли важна роля, около самолета остана само разводнена повърхност, тъй като времето бе омекнало.
Какво ли ще стане, когато дойде часът на отлитането? Един от авиаторите се досети да прикачат ски на хидроплана.
Амундсен одобри:
— Хайде, момчета, с всички сили, та дори ако ще и кръв да почнем да храчим!
Четири последователни опита за отлитане и четири неуспеха.
Омдал предложи да натъпчат мекия сняг, в който потъваха, за да се сбие. Докато правеха това, леденият „сал“, върху който се бяха разположили, постоянно се движеше.