От 22 май до 12 юни „салът“ се беше изместил с 3 560 метра. Най-сетне на 14 юни пистата беше завършена! До Шпицберген имаше 850 километра. И въпрос не можеше да става да отлетят и двата хидроплана. Пренесоха всичко на № 25. Тъй като в него трябваше да се настанят и двата екипажа, и дума не можеше да става да вземат запаси от храна.
В 8 часа сутринта пускат моторите, хората са се натъпкали в хидроплана. Пълен газ! Пилотът тегли ръчката, хидропланът се разтърсва, откъсва се от ледената писта и се устремява към хоризонта.
Небето е мрачно. Ниските облаци се сливат с плаващия лед. Претовареният хидроплан не може да вземе повече от 120 километра в час. Следователно седем часа ще са нужни да стигнат до брега на Шпицберген. През време на полета тревогата е голяма. Ще стигне ли бензинът? Стигна, но до последна капка. Когато остана гориво само за още 20 минути полет, хората силно се разтревожиха. Но за щастие брегът се виждаше вече. Хубаво слънце посрещна „авантюристите от Полюса“. Те чуваха песните на птиците, които летяха на рояци и сякаш ги поздравяваха със завръщането. Пейзажът беше все още пуст, но присъствието на птиците възвестяваше живот.
Всички бяха развълнувани до крайност.
— Станали сме като деца — казва Амундсеи. Дитрихсон уточнява:
— Този бряг наистина е североизточен, брегът на Шпицберген!
Нищо друго не остава, освен да се спуснат. Един кораб е пуснал котва. Хидропланът кацва до него. На туловището на кораба се чете името му: „Сьолив“.
Капитанът Нилс Волан, брадат и засмян човек, веднага се досеща, че тези пътешественици не са други, а Амундсен и неговите другари.
— Много неприятности ли имахте? — пита той.
— Не, не много. Не ни достигна бензин, нищо друго. Съгласни ли сте да ни вземете на ремарке до Кралския залив?
— И до Китай, ако искате — отговори учтиво Волан.
С тези думи морякът намекваше за първия успех на Амундсен — откриването на Североизточния проход, пътя към Китай.
Петимата авиатори се качиха на борда на кораба за ловна тюлени.
Каютата от два квадратни метра се стори като земен рай на спасените пътешественици, прекарали четири седмици сред безкрайните простори върху плаващия лед.
Докато корабът бавно теглеше хидроплана, Амундсен и другарите му непрекъснато си припомняха перипетиите на своята епопея.
Когато „Сьолив“ стигна в Порт Вирго, Амундсен запо-вяда да се вдигне норвежкият флаг, защото там на брега се виждаха купища сандъци и дъски, които бяха последните останки от лагера, откъдето през 1897 година бяха излетели със свободен балон шведският инженер Андре и другарят му, загинали при опит да стигнат Полюса.
Оставките им бяха намерени на остров Бели едва тридесет години по-късно.
На 4 юли корабът, с който Амундсен се връщаше, наближи Хортен, арсенала на Норвегия, във фиорда на Осло. Първите думи на Амундсен, когато стъпи на суша, бяха възхвала към другарите му.
— Ако можах да осъществя своята мечта, дължа го на тримата си авиатори: Рийсер-Ларсен, Дитрихсон и Омдал.
Докато корабът „Албрехт В. Селмер“ плаваше към Осло, Амундсен получи телеграма, която дълбоко го развълнува.
Работниците от столицата го канеха да присъства на митинг, свикан на открито, в негова чест на остров Ховедьой, близо до Осло.
На 5 юли Осло посрещна Амундсен с нестихващ възторг. Цял народ се гордееше с подвига му. Триумфално посрещнат, Амундсен сваля черното си бомбе и отговаря на приветствените възгласи, от които кънти целият град. Въпреки присъщото му самообладание, очите на изследователя са плувнали в сълзи. Не само той е просълзен.
Амундсен се връща назад в миналото, редуват се спомени: ескимосите и чукчите, преди това — отпътуването на „Йоа“, още по-рано — дните, които бе прекарал край стария Олсен и кърмачката си Бети. Веднаж като дете, когато ие знаеше още да плува, тя го бе спасила от удавяне. Старата жена още живееше в една малка къщичка в неговото имение.
Амундсен направи на родината си най-прекрасния дар, който един син може да направи някога на своята майка. След години на славна борба той й подари цялата вселена. Ето че стана лекар на цял народ, защото можа да пробуди у него най-благородните чувства.
В ресторанта „Спейлен“ в Осло, където се събираха приятелите му, го посрещнаха с разтворени обятия. Оркестърът спря, после по поръчка на Цапфе музикантите изсвириха: „Моят остров на златните мечти“, любимата песен на Амундсен. Всички започнаха да танцуват. Цапфе, който очакваше да види приятеля си във вихъра на танците, трябваше да се разочарова, защото Амундсен се задоволяваше само да гледа. Дали въпреки всичко той не се чувствуваше победен, загдето не беше достигнал Полюса? Не! От скромност Амундсен не желаеше да даде външен израз на радостта си. Но когато отиде на митинга в Ховедьой, трябваше да приеме работниците да го понесат тържествено на раменете си. Беше уверен, че почитта на тези работници идва от сърцето им: